Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

Завари Поулгара и Белгарат да разговарят с вълчицата. Очите на ранената самка придобиваха все по-скептично изражение след всяка изречена дума.

„Не може да възприеме онова, което й казваме“ — рече Поулгара.

„Да не си мисли, че я лъжем?“ — попита Гарион и пусна торбата с храната на земята.

„Вълците не разбират значението на тази дума. Тя смята, че грешим, но ще трябва да и покажем, че не е така. Ти пръв я срещна, така че на теб сигурно ти вярва малко повече. Превърни се в човек. Бездруго ще трябва да развържеш възела.“

„Добре“ — Той си представи, че е човек, и се преобрази.

„Наистина забележително“ — каза вълчицата учудено.

Белгарат се вгледа остро в нея и попита:

„Защо го каза?“

„Не е ли така?“

„Аз съм свикнал с всичко това. Но ти защо избра точно тези думи?“

„Не знам. Аз не съм водач на глутница и не трябва да подбирам думите си, за да защитя достойнството си.“

Гарион вече беше развързал торбата и побърза да сложи месо пред ранената самка. Тя започна да яде настървено. Гарион клекна до умиращото от глад вълче и започна да го храни, като внимаваше да държи пръстите си далеч от острите му като игли зъби.

„Давай му по-малки парчета — предупреди го Поулгара. — Може да му стане лошо.“

Вълчицата се наяде до насита, после отиде накуцвайки до извора, бълбукащ между две скали, и дълго пи. Гарион вдигна малкото и го занесе при нея, та и то да утоли жаждата си.

„Вие не сте като другите хора“ — отбеляза вълчицата.

„Не сме“ — съгласи се той.

„Имаш ли си другарка?“ — попита тя.

„Да“.

„Тя вълчица ли е, или човек?“

„Жена е — човек като мен.“ — и той докосна гърдите си.

„Тя ловува ли с теб?“

„Човешките женски обикновено не ходят на лов.“

„Значи са безполезни твари“ — презрително каза вълчицата.

„Не съвсем.“

„Дурник и другите идват — каза Поулгара на Гарион и се обърна към вълчицата. — Останалите членове от нашата глутница идват, малка сестричке. Те са хората, за които ти говорих. Не се страхувай от тях. Те са като него — увери я тя и посочи с нос Гарион. — Сега водачът ни и аз също ще се превърнем в хора, защото присъствието на вълци плаши конете. Те трябва да пият от твоята вода. Моля те, бъди така добра да отидеш с човека, който те нахрани, за да могат и те да утолят жаждата си.“

„Да бъде както казваш“ — отговори вълчицата.

Гарион отведе куцащата самка далеч от потока, носейки и сънливото вълче в ръце. То надигна муцунката си, близна го по лицето и заспа.

Дурник и Тот опънаха палатките недалеч от извора, Ерионд и Силк напоиха конете и ги вързаха за клоните на изсъхналите дървета.

След малко Гарион доведе до огъня вълчицата, която беше станала по-предпазлива.

„Време е да се запознаеш с другите членове на нашата глутница — каза и той. — Отсега нататък те ще бъдат твои приятели.“

„Това не е нормално“ — рече тя нервно.

„Те няма да те наранят“ — увери я той. След това се обърна към приятелите си:

— Дръжте се спокойно. Тя иска да ви помирише, за да може да ви разпознава. Не се опитвайте да я докоснете и ако искате да й говорите, правете го тихо. Сега е много нервна. — Кралят на Рива преведе вълчицата около огъня и тя подуши всеки от новите си приятели.

— Как се казва? — попита Се’Недра, когато вълчицата помириса малката й ръка.

— Вълците нямат нужда от имена.

— Но ние все пак трябва да я наричаме някак, нали? Може ли да подържа малкото?

— Мисля, че сега едва ли е най-подходящото време за това. Позволи й първо да свикне с теб.

„Това е твоята другарка — каза ранената самка. — Мирише на теб.“

„Да“ — потвърди Гарион.

„Много е дребна. Сега разбирам защо не може да ловува. Пораснала ли е както другите възрастни хора?“

„Да“.

„Раждала ли е?“

„Да“.

„Колко рожби има?“

„Една.“

„Само една? — Вълчицата изсумтя. — Аз имах шест. Би трябвало да си избереш по-едра жена. Сигурна съм, че и бебето й е било дребничко.“

— Какво каза тя? — попита Се’Недра.

— Не може да се преведе — излъга я той.

След време, когато вълчицата посвикна малко с новото обкръжение, Поулгара свари някакви билки в едно гърне, направи мехлем от сапун и захар и добави билките в него. После превърза ранената лапа на вълчицата и я омота с чист бял парцал.

„Опитай се да не ближеш и дъвчеш това, сестричке — каза й тя. — То има лош вкус и трябва да остане там, където съм го сложила, за да излекува раната ти.“

„Много съм ти благодарна — отговори вълчицата и се загледа в танцуващите пламъчета на огъня. — Това е нещо, което създава уют и удобства, нали?“