Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

„Какво има?“ — попита Белгарат.

„Преди време се е хванала в капан и глутницата я е изоставила. Другарят й е умрял. Саката е и умира от глад.“

„Случва се.“

„Няма да я оставя да умре.“

Белгарат го изгледа втренчено.

„Знам — отговори той. — Дори не си и помислях, че би го направил — щях да загубя уважението си към теб, ако го беше сторил. — Старият вълшебник се приближи до вълчицата. — Как си, малка сестричке?“ — попита той на езика на вълците и я подуши.

„Зле, уважаеми водачо — въздъхна тя. — Мисля, че няма да мога да ловувам още дълго.“

„Ще се присъединиш към нашата глутница и ние ще се погрижим за крака ти. Ще ти даваме толкова месо, колкото поискаш. Къде са малките ти? Усещам тяхната миризма по козината ти.“

Без да иска, Гарион изскимтя тъжно.

„Остана ми само едно — отговори вълчицата, — и то е много слабо.“

„Доведи го при нас. Ще го направим отново силно.“

„Както кажеш, уважаеми водачо“ — отговори тя.

„Поул — обърна се Белгарат мислено към дъщеря си. — Ела тук. Приеми формата на майка си.“ — Заповедните нотки в гласа му бяха резки.

Възцари се стряскаща тишина, после Поулгара отговори:

„Да, татко. — И след няколко минути бе при тях. Гарион я позна по характерната бяла ивица над лявата й вежда. — Какво има?“

„Нашата сестричка е ранена — отговори Белгарат. — Предната лява лапа я боли. Можеш ли да я излекуваш?“

Поулгара се доближи до вълчицата и подуши крака й.

„Има рана, но костта май е здрава. Ще повърви няколко дни с превръзка и се надявам, че всичко ще се оправи.“

„Излекувай я тогава. Тя има малко. Ще трябва да го намерим.“

Поулгара впери златистите си очи в баща си, без да крие въпроса, стаен в погледа й.

„Тя и нейното малко ще се присъединят към нас. Гарион отказва да я изостави“ — каза Белгарат.

„Много благородна постъпка, но дали е практична?“

„Вероятно не, но решението е негово. Гарион смята, че това е правилният избор, и аз съм съгласен с него. Ти трябва да й обясниш някои неща. Тя има много основания да не вярва на хората, а не искам да изпадне в паника, когато види другите. — Вълшебникът се обърна към вълчицата. — Всичко ще се оправи, сестричке — рече и той. — Сега нека да отидем да намерим твоето малко.“

Малкото вълче беше толкова изнемощяло, че не можеше да стои на краката си, така че Поулгара просто го захапа зад врата и го измъкна от бърлогата.

„Отиди при другите — нареди тя на Гарион. — Не им позволявай да се приближават прекалено близо до нас преди да съм имала достатъчно време да поговоря с малката сестричка. Вземи храна и веднага се връщай.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна Гарион, после затича с дълги скокове назад по пътя, прие човешкия си образ и зачака приятелите си.

— Открихме ранена самка в гората — каза им той, когато пристигнаха. — Тя умира от глад, а има и малко.

— Бебе! — възкликна Се’Недра.

— Не точно бебе — отвърна той, после отиде при чантите с храната и започна да пълни една торба с месо и хляб.

— Но ти каза, че…

— Това е вълче, Се’Недра, а самката е вълчица.

— Какво?!

— Да, вълчица. Преди време се е хванала в капан. Сега не може да тича, не може и да ловува. Ще върви с нас поне докато лапата й заздравее.

— Но…

— Няма „но“. Идва с нас. Дурник, можеш ли да измислиш някакъв начин да я пренасяме от място на място, без конете да се плашат?

— Ще се опитам — отговори ковачът.

— При тези обстоятелства не смятате ли, че не е твърде умно да проявяваме безкрайната си любов към животните? — попита Сади.

— Не — отговори Гарион, докато връзваше торбата. — Последвайте ме до хълма, но не го изкачвайте, докато не убедим вълчицата, че не възнамеряваме да я нараним. Там има вода, но е твърде близо до нейната бърлога. Ще трябва да изчакаме малко преди да напоим конете.

— Защо си толкова ядосан? — попита Силк.

— Ако имах достатъчно време, щях да намеря човека, който залага капани, и щях да му счупя краката! Тръгвам. Тя и малкото са много гладни. — Гарион преметна торбата през рамо и хукна. Знаеше, че гневът му е необясним и че няма извинение за грубото си държане към Се’Недра и останалите, но не можеше да постъпи другояче. Вълчицата приемаше смъртта толкова покорно и скърбеше така дълбоко за своя мъртъв другар, че това трогна сърцето му и той се разплака.

Когато се превърна във вълк, торбата стана страшно неудобна — изкарваше го от равновесие и го препъваше, — но Гарион продължи напред с високо вдигната глава, за да не я влачи по земята.