Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Видя ли Урвон? — попита Белгарат.

Белдин се изсмя късо и грозно.

— О, да. Вече е съвсем луд. Разнасят го върху трон насам-натам и прави евтини номера, за да докаже божествеността си. Съмнявам се дали би могъл да съсредоточи волята си достатъчно, за да накара дори едно цвете да увехне.

— Нахаз с него ли е? — попита Белгарат.

Белдин кимна.

— Точно до него и шепне нещо в ухото му. Бих казал, че трябва да контролира съвсем изкъсо своята играчка. Ако Урвон започне да дава грешни заповеди, армията му може да се лута из тези планини, докато войниците побелеят и измрат от старост.

Белгарат се намръщи.

— Това не се вписва в сведенията, които сме събрали досега. Цялата информация сочи, че Нахаз и Морджа съсредоточават силите и вниманието си един срещу друг.

— Може пък вече всичко да е свършило — сви рамене гърбавият вълшебник. — Сигурно Морджа вече е загубил.

— Съмнявам се. Ако беше така, щеше да се вдигне много шум и щяхме да научим.

— Кой може да каже със сигурност защо демоните постъпват по един или друг начин? — Белдин се намръщи и прокара пръсти през сплъстената си коса. — Хайде да приемем фактите такива, каквито са, Белгарат. Зандрамас знае, че трябва да отиде в Кел, това се отнася и за Нахаз. Мисля, че всичко се превръща в едно напрегнато състезание. Всички се опитваме да стигнем първи до Кайрадис.

— Имам чувството, че пропускам нещо — рече Белгарат — Нещо много важно.

— Помисли си. Може и да ти е трудничко, но все пак го направи.

Белгарат пренебрегна хапливата забележка.

С наближаването на вечерта надвисналата над земята пелена от дим и пепел започна да се разсейва, но заради гъстите облаци не стана по-светло. Даршива не преставаше да бъде страна на изсъхнали дървета, плесени и зеленясали локви. Питейната вода се превръщаше в проблем. Запасите, които бяха взели, отдавна се бяха изчерпали. Продължиха да яздят и през нощта, като Гарион и Белгарат избързаха напред, преобразени във вълци. Този път не бяха тръгнали да търсят скрити неприятели, а се надяваха да намерят прясна вода. С острото си обоняние веднага долавяха вонята на застоялите локви и блата и ги отминаваха, без дори да изтичат да тях да ги проверят.

В мрачната безрадостна гора Гарион срещна една вълчица. Беше измършавяла, мръсна и куцаше с предния ляв крак. Вълчицата го погледна предпазливо и оголи зъби в знак на предупреждение.

Той седна на задните си лапи, показвайки миролюбивите си намерения.

„Какво правиш тук?“ — попита тя на езика на вълците.

„Просто минавам — отговори учтиво той. — Нямам намерение да търся дивеч тук, в твоите ловни полета. Искам само да се напия с чиста вода.“

„Вода извира от другата страна на онзи хълм — каза тя и обърна глава към едно възвишение. — Пий, колкото искаш.“

„Има и други с мен“ — рече той.

„Твоята глутница? — Вълчицата предпазливо се приближи, подуши го и прошепна обвиняващо: — Миришеш на човек.“

„В моята глутница има и хора — призна Гарион. — А къде е твоята глутница?“

„Заминаха — отвърна вълчицата. — Когато вече нямате какво да се яде тук, те се отправиха към планините. Аз не можах да ги последвам.“ — Тя облиза наранения си крак.

„Къде е твоят другар?“

„Той вече не може нито да тича, нито да ловува. Понякога отивам да видя костите му.“ — Вълчицата го каза с дълбоко достойнство и Гарион почувства как в гърлото му засяда горчива буца.

„Как ловуват с тази болна лапа?“

„Лежа и чакам да край мен да мине някое непредпазливо животно. Но всички същества тук са много малки. Не съм се наяла добре от много време.“

„Дядо — повика Гарион с мисълта си. — Ела да помогнеш.“

„Някаква опасност ли има?“ — попита старият вълшебник.

„Не точно. О, намерих вода, между другото. Но не тичай на път към мен, ще я изплатиш.“

„Кого ще изплаша?“

„Ще видиш“.

„С кого приказваше?“ — попита го вълчицата.

„Ти си ме чула?“ — стреснато попита Гарион.

„Не, но изглеждаше така, сякаш говориш с някого.“

„Ще ти обясня малко по-късно. Сега ще дойде водачът на моята глутница. Той взема всички решения.“

„Така е най-правилно.“ — Вълчицата легна по корем и почна да ближе болната си лапа.

„Как се случи това с крака ти?“

„Хората крият някакви неща под листата и стъпих на едно от тях. То ме захапа за лапата. Челюстите му бяха много силни.“

Белгарат се приближи — тичаше бързо и леко. Спря, седна на задните си лапи и изплези език. Вълчицата отпусна покорно муцуната си на земята в знак на уважение.