Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Беше ни съобщено, че ще пристигнете — каза той. Гласът му беше много плътен и тих. — Ще приемете ли да похапнете от нашата храна тази вечер? — Гарион го огледа внимателно и забеляза, че прилича на Вард — мъжа, когото бяха срещнали на остров Веркат, на половин свят разстояние оттук. Вече не можеше да има съмнение, че между далите и расата на робите в Ктхол Мургос съществува родствена връзка.

— Това ще е чест за нас — отвърна Закат. — Ала не бихме желали да ви се натрапваме.

— Не го приемаме като натрапване. Казвам се Бурк. Ще наредя на хората си да се погрижат за конете ви.

Останалите от групата също спряха конете си пред лагера.

— Добре дошли — поздрави ги Бурк. — Вечерята е почти готова, приготвихме и палатка, която можете да използвате. — Той погледна сериозно вълчицата и й кимна. Беше съвсем очевидно, че присъствието й не го безпокои.

— Проявявате голяма любезност към нас — каза Поулгара и слезе от коня си. — Неочаквано е да срещнеш такова гостоприемство толкова далеч от цивилизацията.

— Човек носи цивилизацията със себе си, госпожо — отговори й Бурк.

— С нас има ранен — каза Сади. — Нещастен пътешественик, на когото се натъкнахме в планината. Помогнахме му, доколкото ни позволяваха силите, но имаме неотложна работа и се страхувам, че скоростта, с която се движим, влошава състоянието му.

— Можете да го оставите при нас, ние ще се погрижим за него. — Бурк огледа критично упоения жрец, който седеше отпуснат на седлото си. — Той е гролим — отбеляза пастирът. — Вие вероятно сте тръгнали към Кел?

— Да, ще минем оттам — отвърна предпазливо Белгарат.

— В такъв случай гролимът не може да продължи с вас.

— Чували сме за това — рече Силк и също скочи от седлото. — Наистина ли гролимите ослепяват, щом се опитат да влязат в Кел?

— Всъщност да. Сега в лагера с нас живее един такъв слепец. Намерихме го миналото лято.

Белгарат присви очи и попита:

— Мога ли да поговоря с него? Проучвам тъкмо този въпрос и винаги търся нова информация.

— Разбира се — съгласи се Бурк. — Той е в последната палатка отдясно.

— Гарион, Поул, елате с мен — каза Белгарат и тръгна по улицата.

— Откъде се взе това внезапно любопитство у теб, татко? — попита Поулгара, когато се бяха отдалечили на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе.

— Искам да разбера как действа проклятието, което далите са наложили върху Кел. Ако може да бъде преодоляно, можем да се натъкнем на Зандрамас, когато се озовем в града.

Гролимът седеше на пода в палатката си. Слепите му очи бяха изгубили фанатичния блясък, типичен за всички гролими, и сега лицето му изразяваше някакво дълбоко учудване.

— Как си, приятелю? — попита го тихо Белгарат.

— Доволен съм от живота — отговори гролимът. Тези думи прозвучаха странно в устата на жрец на Торак.

— Защо опита да се приближиш до Кел? Не знаеше ли за проклятието?

— Но това не е проклятие, а благословия.

— Благословия ли?

— Магьосницата Зандрамас ми заповяда да се опитам да стигна в свещения град на далите — продължи Гролимът. — Тя ми каза, че ще се възвися като божество, ако успея да го сторя. — Той се усмихна кротко. — Мисля, че се опитваше да провери каква е силата на проклятието — така щеше да определи дали е безопасно за самата нея да предприеме това пътуване.

— Но излезе, че не е безопасно, нали?

— Трудно е да се даде отговор на този въпрос. Тя щеше да спечели много, ако се бе опитала да го стори.

— Едва ли бих нарекъл слепотата голяма печалба.

— Но аз не съм сляп.

— Мислех, че проклятието е свързано тъкмо с това.

— О, не. Аз не виждам света наоколо, но то е, защото съзерцавам нещо друго — нещо, което изпълва сърцето ми с радост.

— О, и какво е то?

— Виждам лицето на Бога, приятелю, и то няма да изчезне за мен до края на дните ми.

Той винаги беше край тях. Дори когато се движеха из гъстите студени гори, усещаха как се извисява над тях — неподвижен, бял, спокоен. Върхът изпълваше очите им, мислите им, дори и сънищата. С всеки изминал ден, докато яздеха към блестящата огромна бяла планина, Силк ставаше все по-раздразнителен.

— Как е възможно някой да постигне каквото и да било в тази част на света, щом тази грамада изпълва половината небе? — избухна драснианецът един слънчев следобед.

— Може би хората тук просто не й обръщат внимание, Келдар — рече мило Велвет.

— Как е възможно да не обръщаш внимание на толкова голямо нещо? — отвърна остро той. — Чудя се дали върхът усеща колко очебийно исполински… дори колко отблъскващо огромен е!