Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Не мисля. Обаче все едно че са ме напъхали в тъпан.

— Тази сутрин се държа много храбро, Гарион. Бях ужасена, когато чух за онова чудовище.

— И по-рано сме се справяли с чудовища. След известно време човек просто свиква с тях.

— Май вече се преситихме на подобни преживявания, а?

— Това е характерна черта на всички могъщи герои. Битката с едно-две чудовища преди закуска изостря апетита.

— Променил си се, Гарион.

— Не съм.

— О, напротив. Когато се запознах с тебе, не би казал подобно нещо.

— Когато се запозна с мене, приемах всичко прекалено сериозно.

— Нима сега не приемаш сериозно онова, което правим? — В гласа й се промъкнаха обвинителни нотки.

— Разбира се, че се отнасям с пълна сериозност към нашия поход. Просто отхвърлям от съзнанието си случайните събития. Няма никакъв смисъл да се тревожим за нещо, щом то вече е отминало, нали?

— Е, щом и двамата не можем да заспим… — Тя го привлече към себе си и го целуна.

Когато станаха, снегът, опасно мек предишния следобед, сега бе замръзнал и можеха да продължат, без да се излагат на опасност от лавини. И тъй като този склон на върха бе понесъл цялата сила и ярост на бурята, по Пътя на керваните имаше малко сняг и приятелите продължиха бързо напред. В ранните часове на следобеда преминаха последните заснежени участъци и навлязоха в света на пролетта. Поляните бяха стръмни, зелени, обсипани с разкошни цветя. Потоци, които водеха началото си направо от ледниците, подскачаха и танцуваха над проблясващите камъни, елени с меки кафяви очи гледаха учудено как Гарион и неговите приятели преминават край тях.

Няколко мили под заснежените склонове започнаха да забелязват стада овце — пасяха съсредоточено, поглъщайки трева и цветя с невероятен апетит. Пастирите, които ги наблюдаваха, бяха облечени в прости бели роби и седяха, отдадени на размисъл, докато кучетата им вършеха цялата работа.

Вълчицата тичаше спокойно край Кретиен, ала ушите й от време на време потрепваха, а светлокафявите й очи проблясваха напрегнато, вперени в овцете.

„Съветвам те да не го правиш, малка сестричке“ — каза й Гарион на езика на вълците.

„Всъщност и не мислех да го правя — отвърна тя. — И преди съм срещала тези животни, и хората, и кучетата, дето ги вардят. Не е трудно да грабнеш едно от тях, но кучетата след това се вбесяват и лаят им не ти позволява да се нахраниш спокойно. — Вълчицата изплези език — това беше равносилно на усмивка при вълците. — Но мога да накарам тези животни да се разбягат. Всички трябва да знаят на кого е гората.“

„Водачът на глутницата няма да одобри това.“

„А, да — съгласи се вълчицата. — Обаче водачът на глутницата май се взема прекалено на сериозно. Забелязах тази негова черта.“

— Какво казва? — попита любопитно Закат.

— Иска й се да подгони овцете — отговори Гарион. — Не непременно да убие някоя от тях, просто иска да ги накара да се разбягат. Мисля, че това й е забавно.

— „Забавно“ ли? Странно, че казваш такова нещо за вълк.

— Всъщност не е. Вълците много обичат игрите и имат много тънко чувство за хумор.

Лицето на Закат стана замислено.

— Знаеш ли, Гарион — подхвана той. — Човек мисли, че притежава света, но в действителност ние го делим с най-различни същества, които са напълно безразлични към нашето владичество. Те създават свои собствени общества, предполагам и че развиват своя култура. Те не ни обръщат никакво внимание, нали?

— Правят го само когато ги безпокоим.

— Това е смазващ удар върху егото на един император. — По лицето на Закат плъзна крива усмивка. — Ние сме двамата най-могъщи мъже на света, а вълците ни приемат само като повод за незначително безпокойство.

— Това ни учи да бъдем смирени — каза Гарион. — Смирението е полезно за душата на човека.

— Може би.

Вечерта стигнаха до главния стан на овчарите. Беше голям, с удобни палатки, вдигнати от двете страни на улицата, застлана с греди. Кошарите и конюшните бяха в единия край на улицата, имаше и малък яз — водите на един планински поток бяха заприщени с дървени трупи — така се образуваше малко езеро, осигуряващо вода за овцете и конете. Сенките на вечерта се спускаха над малката долина, където беше разположен лагерът, стълбове синкав пушек се издигаха от огньовете и се разтваряха в неподвижния въздух.

Висок слаб мъж със силно загоряло лице и снежнобяла брада, облечен в проста бяла риза — обичайната дреха за всички пастири тук, — излезе от една палатка точно когато Гарион и Закат спряха конете си пред лагера.