Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Изведнъж вълчицата се хвърли напред и с невероятна точност прегриза с острите си зъби сухожилието на левия му крак.

Писъкът на елдрака беше ужасяващ — още повече защото приличаше на човешки вопъл. Косматият звяр падна по гръб и сграбчи с лапите си осакатения си крак.

Гарион скочи напред, яхна гърчещото се тяло и вдигна високо оръжието си с намерението да го забие в косматите гърди на звяра.

— Моля те, недей! — изкрещя изчадието и животинското му лице се изкриви от ужас. — Моля те, не ме убивай!

Съществото беше гролим. Огромният звяр, проснат сред облените с кръв преспи, изведнъж изгуби очертанията си и формата му се промени.

— Чакайте! — извика Дурник. — Това е човек!

Всички спряха, вперили погледи в ужасните рани по тялото на жреца, който лежеше в снега.

Гарион притисна върха на меча под брадичката на гролима и каза хладно:

— Говори. Мисля, че думите ти трябва да звучат много убедително. Кой те накара да приемеш формата на това ужасно животно?

— Нарадас — изстена гролимът. — Върховният жрец на храма в Хемил.

— Слугата на Зандрамас? — попита Гарион. — Мъжът с белите очи?

— Да. Аз само изпълнявах заповедите му. Моля ви, не ме убивайте.

— Защо ти нареди да ни нападнеш?

— Трябваше да убия един от вас.

— Кой точно?

— Това нямаше никакво значение. Просто ми заповяда един от вас да бъде мъртъв след схватката.

— Все още играят досадната стара игра — отбеляза Силк и прибра камите си. — Гролимите наистина нямат никакво въображение.

Сади погледна въпросително Гарион и повдигна красноречиво малката си блестяща кама.

— Не! — извика остро Ерионд.

Гарион се поколеба, после каза:

— Той има право, Сади. Не можем да убием беззащитен човек.

— Алорни — въздъхна Сади и вдигна поглед към небето. Мрачните черни облаци вече се разкъсваха. — Знаете, разбира се, че ако го оставим в това състояние, той бездруго ще умре. Ако се опитаме да го вземем със себе си, ще ни забави. Пък и не е необходимо да отбелязвам, че едва ли е човек, на когото бихме могли да имаме доверие.

— Ерионд — рече Гарион. — Защо не доведеш леля Поул? Трябва да се погрижим за раните му преди да му изтече кръвта. — Той погледна Белгарат, който отново бе приел човешкия си вид. — Имаш ли нещо против?

— Нищо не съм казал.

— Благодаря ти за това.

— Трябваше да го убиете още преди да се бе превърнал в човек — долетя от храсталака познат дрезгав глас. Белдин седеше на един дънер и дъвчеше сурово месо, върху което още стърчаха няколко пера.

— И въобще не ти дойде наум, че можеш да ни се притечеш на помощ, така ли? — изръмжа Белгарат.

— Вие се справяхте блестящо. — Гърбавият магьосник сви рамене, оригна се и хвърли остатъците от закуската си на вълчицата.

„Благодаря“ — отвърна учтиво тя и почна да яде. Гарион не беше сигурен дали Белдин я разбра, ала предполагаше, че схваща значението на поведението й.

— Какво прави този елдрак тук, в Малореа? — попита Белгарат.

— Всъщност не беше съвсем като истински елдрак — отвърна Белдин и изплю няколко мокри пера.

— Добре, но откъде малореанският гролим знае как изглеждат елдраците?

— Не слушаш какво ти приказвам, старче. Тук, във високите части на планините, има няколко такива същества — между тях и елдраците има далечна родствена връзка, ала не са еднакви. Нито са толкова големи, нито толкова хитри.

— Мислех, че тези чудовища се срещат само в Улголандия.

— Че помисли малко, Белгарат. В Черек има троли, в Арендия бродят алгроти, дриадите живеят в южна Толнедра. След това се появява онзи дракон — Зандрамас — и никой не знае къде живее. Навсякъде по света има чудовища. Просто в Улголандия те са повече.

— Имаш право — отстъпи Белгарат и погледна Закат. — Ти как нарече звяра?

— Маймуноподобна мечка. Названието може би не е съвсем точно, но хората, които живеят по тези места, не са особено изтънчени.

— Къде се намира Нарадас сега? — обърна се Силк към ранения гролим.

— За последен път го видях в Баласа — отговори гролимът. — Не зная къде е отишъл после.

— Зандрамас беше ли с него?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не е била с него. Светата магьосница вече не се появява често сред простосмъртните.

— Заради светлинките под кожата си ли? — хитро попита дребният мъж.

Лицето на гролима пребледня още повече.

— Забранено ни е да обсъждаме това — дори и помежду си — отвърна уплашено той.

— О, няма нищо, приятелю — усмихна му се Силк и измъкна една от камите си. — Давам официално разрешение.