Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Добре.

— Целта на твоя механизъм не ми е съвсем ясна — каза Сади.

— Следите, които оставят тези камъни, са също като от колела на каруца — обясни Силк. — От една страна, следите на коне могат да възбудят подозренията на войниците, които идат след нас. От друга — следи от каруци по пътя на керваните не биха привлекли ничие внимание, защото са съвсем в реда на нещата.

— Умно — отбеляза евнухът. — Но защо просто не отсечем клони от дърветата и не ги влачим след себе си?

Силк поклати глава.

— Ако заличим всички следи, ще възбудим още по-силни подозрения. По този път минават много хора.

— Ти мислиш за всичко, нали?

— Той е обучаван как да се промъква незабелязано в нашата академия в Драсния — обади се Велвет от кабриолета. — Понякога заличава следите си просто за да се упражнява.

— Не бих стигнал чак дотам в старанието си — отвърна дребничкият мъж обидено.

— Нима?

— Е, може би. Но защо пък трябваше да го казваш с толкова висок глас пред всички? При това „промъквам се“ звучи толкова грозно…

— Можеш ли да предложиш нещо по-благозвучно?

— Ами „избягвам неприятности“ е много по-точно и красиво, нали?

— Щом означава едно и също, защо да задълбаваме в терминологията? — Тя го възнагради с очарователна усмивка и две весели трапчинки.

— Въпрос на стил, Лизел.

Пътят на керваните се издигаше все по-стръмно и преспите край него ставаха все по-дълбоки. Снежни вихрушки се въртяха по склоновете, вятърът задуха по-силно, с хапещи, мразовити пориви.

По пладне планинските върхове пред тях изведнъж изчезнаха, забулени от зловещи кълбести облаци, нахлуващи от запад, а после вълчицата дотича с дълги скокове и каза на Гарион:

„Съветвам ви да потърсите подслон за глутницата и товарните животни.“

„Намери ли съществото, което живее тук?“

„Не. Но това е по-опасно от него.“ — Тя погледна многозначително към приближаващите се облаци.

„Ще съобщя на водача на глутницата.“

„Така трябва. — Вълчицата повдигна муцуната си към Закат. — Нека той ме последва. Малко по-нататък има дървета. Двамата ще намерим подходящо място.“

— Тя иска да отидеш с нея — обърна се Гарион към малореанеца. — Лошото време ще ни застигне и вълчицата смята, че трябва да се подслоним сред дърветата. Намерете подходящо място, а аз ще предупредя останалите.

— Снежна виелица? — попита Закат.

— Сигурно. Трябва да е наистина нещо сериозно, за да накара вълк да се оглежда така нервно. — Гарион обърна Кретиен и се върна назад, за да съобщи всичко на приятелите си. Стръмният хлъзгав път затрудняваше бързото придвижване, мразовитият вятър хвърляше ледени шепи сняг в лицата им, ала все пак скоро успяха да стигнат в гъсталака, до който вълчицата беше завела Закат. Дърветата бяха млади борове, израснали гъсто един до друг. Преди време — очевидно не много отдавна — лавина беше прорязала ивица след дърветата и бе натрупала огромна купчина клони и счупени стволове край една отвесно издигаща се скала. Дурник и Тот незабавно се хванаха на работа. Останалите им се притекоха на помощ и не след дълго издигнаха здрава дървена рамка, опираща се в скалата. Покриха я с брезента за палатките и се опитаха да я прикрепят към земята с тежки пънове и стволове. След това разчистиха пространството под брезента и въведоха конете в края на импровизирания заслон. Само минута след това бурята връхлетя върху тях с цялата си сила.

Вятърът виеше диво, всичко изчезна, погълнато от снежната вихрушка.

— Дали Белдин е добре? — попита Дурник разтревожено.

— Не се тревожи за Белдин — рече Белгарат. — Той се е борил с бури много пъти през живота си. Или ще се издигне по-високо от вихрушката, или пък ще се зарови в някоя преспа, докато всичко отмине.

— Но той ще замръзне! — възкликна Се’Недра.

— Не и под снега — увери я Белгарат. — Обикновено Белдин не обръща никакво внимание на времето. — Той погледна вълчицата — тя бе приклекнала на задните си лапи до входа на заслона и бе вперила поглед в снежната виелица. — „Благодаря ти, че ни предупреди, малка сестричке.“

„Сега съм член на вашата глутница, почитаеми водачо — отвърна тя със същия официален тон. — Благосъстоянието на всички е отговорност на всеки.“

„Мъдро казано, малка сестричке“.

Тя помаха с опашка, ала не каза нищо повече.

Виелицата продължи и след като се спусна мрак. Гарион и приятелите му седяха около огъня, който беше запалил Дурник. После, към полунощ, вятърът утихна така бързо, както се бе появил. Снегът продължи да се сипе до сутринта, а след това престана. Преспите извън заслона стигаха до коленете на Гарион.