Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Това е най-високият връх на света — тихо каза Закат. — Учените в Мелцена са изчислили височината му и са я сравнявали с височината на върховете от западния континент. Той е с десетки хиляди стъпки по-висок от останалите планински първенци.

— Моля те, Закат — прошепна Силк огорчено. — Само не ми казвай точно колко е висок.

Закат изглеждаше объркан.

— Както вече си забелязал, аз не съм особено едър човек. Огромните размери ме потискат. Признавам, че тази планина е по-висока от мен — и просто не искам да зная с колко точно надвишава собствения ми ръст.

Тот отново направи знак на Дурник.

— Той казва, че Кел се намира някъде в сянката на тази планина — обясни ковачът на приятелите си.

— Думите му не са съвсем конкретни — подхвърли сухо Сади. — Предполагам, че почти половината континент лежи в сянката на това невероятно творение на природата.

Белдин долетя и се спусна при тях.

— Огромен е, нали? — рече той и погледна с присвити очи исполинския връх, извисяващ се до самото небе.

— Забелязахме — отговори Белгарат. — Какво ни чака напред?

— Продължително спускане надолу — поне докато стигнете до склоновете на онази планина ей там.

— Че това го виждам и оттук.

— Поздравявам те по този случай. Намерих едно местенце, където можете да се отървете от гролима — всъщност натъкнах се на няколко такива места.

— Какво точно имаш предвид, като казваш „да се отървете“? — попита подозрително Поулгара.

— Надолу по пътя ще се натъкнете на много дълбоки урви — отвърна любезно гърбавият магьосник. — Винаги се случват нещастни случаи, нали разбираш?

— И дума не може да става! Не се заех да лекувам раните му, за да доживее мига, когато ще го хвърлиш в някоя урва.

— Поулгара, ти се намесваш в ритуалите на моята религия.

Вълшебницата вдигна вежда.

— Мислех, че знаеш. Правило номер едно в моята вяра е: „Убий всеки гролим, който ти се изпречи на пътя“.

— Бих се замислил дали и аз да не приема твоята религия — подхвърли Закат.

— Съвсем ли си сигурен, че произходът ти не е арендски? — попита го Гарион.

Белдин въздъхна.

— Щом си решила, че непременно трябва да ми развалиш удоволствието с този гролим, Поул, ще ти кажа, че намерих група овчари под заснежените части на планината.

— Искаш да кажеш „пастири“?

— Означава едно и също, нали? Ако се замислиш, ще се убедиш, че имам право.

— Но „пастири“ звучи по-красиво.

— По-красиво друг път! — изсумтя гърбавият магьосник. — Овцете са тъпи, миришат ужасно, а вкусът на месото им е още по-непоносим. Всеки, който прекарва живота си, грижейки се за овце, е или ненормален, или малоумен.

— Днес си в прекрасно разположение на духа — обади се Белгарат.

— Защото е прекрасен ден за летене — обясни усмихнато Белдин. — Имаш ли изобщо представа колко много топъл въздух се отделя от новия сняг, когато го огрее слънцето? По едно време се бях издигнал толкова високо, че пред очите ми започнаха да се въртят черни точици.

— Постъпил си глупаво — рече троснато Поулгара. — Никога не бива да летиш на такава голяма височина. Там въздухът не е плътен.

— От време на време всички правим глупости. — Той сви рамене. — Но спускането надолу е невероятно. Защо не дойдеш с мен и ще ти покажа.

— Никога ли няма да порастеш?

— Съмнявам се и се надявам това да не стане. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Мисля, че ще е добре да се спуснете на около миля надолу и да направите лагер за нощуване.

— Още е рано.

— Не, всъщност е доста късно. Следобедното слънце е твърде горещо — дори на тази височина. Снегът започва да омеква. Вече видях три лавини. Ако вземете някое погрешно решение за посоката, може да се озовете долу много по-бързо, отколкото би ви се искало.

— Интересна забележка. Щом минем през прохода, ще изберем място за пренощуване.

— Аз ще продължа напред. — Белдин приклекна и разпери ръце. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Поул?

— Не бъди глупав.

Магьосникът се изсмя и излетя.

Направиха лагера си почти под самото било и макар че не бяха защитени от постоянните напори на вятъра, не ги застрашаваха поне лавините. Гарион спа зле. Вихърът, танцуващ по планинското било, караше здраво изопнатия брезент на палатката да плющи непрекъснато. Шумът му пречеше да заспи и той се въртеше неспокойно.

— И ти ли не можеш да спиш? — попита го Се’Недра, в мразовития мрак.

— От вятъра е — отвърна й той.

— Опитай се да не мислиш за него.