Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

По обяд настигнаха непознат пътник — белобрад мъж, облечен в дрехи, направени от еленова кожа. Дръжките на инструментите, които стърчаха от обемистия вързоп, натоварен на мулето му, подсказваха, че е златотърсач — един от онези странстващи отшелници, които се скитат из пустите земи по целия свят. Мъжът яздеше космато дребно конче, толкова ниско, че краката на ездача почти докосваха земята.

— Стори ми се, че чувам шум на приближаващи се хора зад гърба си — каза златотърсачът, когато Гарион и Закат — и двамата облечени в ризници, с шлемове на главите — минаха от двете му страни. — В тези гори няма жива душа — сигурно се плашат от проклятието над града.

— Мислех, че проклятието засяга само гролими — рече Гарион.

— Повечето хора обаче мислят, че не си струва да поемат риск. Вие накъде сте тръгнали?

— Към Кел — отговори Гарион. Нямаше смисъл да пази това в тайна.

— Надявам се, че са ви поканили да отидете там. Хората в Кел не гледат с добро око непознатите, на които просто ей така им е хрумнало да наминат.

— Те знаят, че идваме.

— О, тогава всичко е наред. Кел е странно място, пък и хората са особени. Разбира се, ако живеете в подножието на тази планина като тях, и вие бихте станали особняци след известно време. Ако нямате нищо напротив, ще яздя с вас още около две мили до отклонението към Баласа.

— Добре си дошъл — каза Закат. — Ала няма ли да пропуснеш ценно време, през което би могъл да търсиш злато?

— Миналата зима не можах да се измъкна от планината заради преспите — отговори човекът. — Припасите ми свършиха. Освен това от време на време жадувам да си поприказвам с някого. Кончето и мулето са добри слушатели, ала не ги бива да отговарят, а вълците толкова често бягат от място на място, че човек не може да подхване свестен разговор с тях. — Той погледна вълчицата и изненадващо за всички заговори с нея на езика на вълците. — „Как се чувстваш, майчице?“ — попита я златотърсачът. Акцентът му беше ужасен, думите му излизаха със запъване, ала речта му без никакво съмнение бе произнесена на вълчи език.

„Невероятно! — каза вълчицата изненадано, след това отвърна на ритуалния поздрав: — Доволна съм от живота си.“

„Радвам се да го чуя. Защо си с тези хора?“

„Присъединих се към глутницата им.“

„Разбирам.“

— А ти как успя да научиш езика на вълците? — попита го удивено Гарион.

— Значи го разпознаваш. — Старецът изглеждаше доволен от това и се наведе напред на седлото си. — По-голямата част от живота си прекарах в планината при вълците — обясни той. — Учтивостта изисква да знаеш езика на съседите си. — Златотърсачът се засмя. — Да си кажа честно, отначало нищо не разбирах, но като слушаш достатъчно упорито, полека-лека започваш да схващаш за какво става дума. Преди пет години прекарах цялата зима в една бърлога заедно с една глутница. Това много ми помогна.

— Значи са ти позволили да живееш с тях? — попита Закат.

— Мина известно време, докато привикнат с мен — призна старецът. — Ала аз им бях полезен и те постепенно ме приеха за свой.

— Че как им беше полезен?

— Бърлогата беше тясна и претъпкана, а пък аз нали си нося инструментите. — Той посочи с палец към мулето. — Направих пещерата по-широка и те ми бяха благодарни за това. После започнах да се грижа за малките вълчета, докато останалите излизаха на лов. Вълчетата бяха много добри. Играеха си като кученца. По-късно се опитах да се сприятеля с една мечка, ала нямах късмет. Мечките са неприветливи и студени същества, не обичат да общуват с никого, а пък елените са толкова плашливи, че и дума не може става да се сприятелиш с тях. С вълци обаче мога да се разбера по всяко време.

Кончето на стария ловец не се движеше особено бързо, затова останалите от групата скоро ги настигнаха.

— Намери ли нещо? — обърна се Силк към златотърсача и носът му потрепна от любопитство.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво белобрадият мъж.

— Прощавай — извини се Силк. — Не исках да си пъхам носа в работите ти.

— Няма нищо, приятелю. Виждам, че си честен човек.

Велвет едва успя да сподави подигравателния си смях.

— Просто така съм свикнал — продължи непознатият. — Не е особено умно да се разхождаш насам-натам и да се хвалиш колко злато си намерил.

— Разбирам те напълно.

— Обикновено не нося много със себе си, когато слизам в долината — само колкото ми трябва, за да си купя необходимите неща. Останалото оставям в планината.

— Тогава защо правиш така? — попита Дурник. — Имам предвид — защо търсиш злато? Не го изхарчваш, тогава защо въобще го търсиш?