Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

И изчезна.

Когато Гарион, Се’Недра и Геран се присъединиха към останалите си приятели пред входа на пещерата, слънцето вече клонеше към залез. Всички бяха насядали около огромното туловище на дракона и очевидно бяха потиснати.

— Трябва да направим нещо с него — промърмори Белгарат. — Той наистина не беше чак толкова отвратителен звяр. Не отричам — бе глупав, но това не е престъпление. Винаги ми е било жал за него и не ми се иска да го оставим на открито да го кълват птиците.

— В теб има нещо сантиментално, Белгарат — подхвърли Белдин. — Много ме разочароваш, да знаеш!

— Всички ставаме сантиментални с годините. — Старият магьосник сви рамене.

— Добре ли е тя? — попита Велвет Сади, който се приближаваше към тях. — Много се забави.

— Добре е — отговори евнухът. — Едно от малките й искаше да си поиграе. Беше му много забавно да се крие от мен. Мина доста време, докато го открия.

— Има ли някаква причина, поради която трябва да оставаме още тук? — попита Сади. — Можем да дадем сигнал и капитан Креска ще ни прибере преди мръкване.

— Очакваме гости, Келдар — съобщи Ерионд.

— Така ли? Кого?

— Едни приятели.

— Твои или наши?

— И мои, и наши. Ето, един вече пристига — рече той и посочи към морето.

Всички се обърнаха, а Силк избухна в смях.

— Трябваше да се досетя. Винаги разчитайте, че Барак ще наруши получената заповед.

Към тях приближаваше „Морска птица“. Липсата на вятър затрудняваше движението, но все пак корабът напредваше.

— Белдин — предложи Силк. — Ела да слезем долу и да запалим сигнален огън за хората на Барак.

— Сам не можеш ли?

— Нямам нищо против, стига да ме научиш как да паля камъни.

Гърбавият магьосник само изхъмка.

— Сигурен ли си, че си по-млад от Белгарат? — продължи Силк. — Нещо май паметта започва да ти изневерява, старче.

— Не преигравай, Силк. Добре, да слезем и да накладем огън.

Двамата тръгнаха.

— Това предварително ли беше замислено? — обърна се Гарион към Ерионд. — Имам предвид появата на Барак.

— Да, наистина се намесих в това — призна Ерионд. — Така или иначе ти трябва да се върнеш в Рива, от друга страна, Барак и другите трябва да научат отнякъде какво е станало тук.

— „Другите“? Възможно ли е това? Нали в Реон Кайрадис каза, че…

— Вече нищо не пречи — усмихна се Ерионд. — Изборът вече е направен. Няма да повярваш колко много хора са се запътили насам да ни видят. Общият ни приятел изпитва непреодолимо желание да не оставя нищо недовършено.

— Виждам, че и ти си разбрал това.

„Морска птица“ се приближи до рифа и от десния борд спуснаха лодка, която пое по водната ивица, превърната от залязващото слънце в пътека от разтопено злато. Гарион и останалите слязоха на брега и се присъединиха към Силк и Белдин.

— Защо се забавихте? — викна Силк на Барак, който стоеше на носа на лодката; залязващото слънце танцуваше по брадата му и я караше да изглежда сякаш изтъкана от огън.

— Как мина? — извика с все сила ухиленият до уши Барак.

— Доста добре — провикна се в отговор Силк, после изведнъж се сепна и се обърна към пророчицата. — Извинявай, Кайрадис. Беше твърде безсърдечно от моя страна.

— Не е точно така, принц Келдар. Моят приятел Тот сам предпочете да пожертва живота си и мисля, че духът му тържествува след нашия успех.

Гарион видя зад Барак всичките си приятели. Бронята на Мандорален блестеше зад гърба на огромния мъж от Черек. Хетар, строен и жилав, също бе на борда. Лелдорин, дори Релг стояха редом с него. Унрак, синът на Барак, беше прикован с окови на кърмата. Барак стъпи на ръба на лодката и се подготви да сочи на брега.

— Внимавай! — предупреди го Силк. — Там е дълбоко. Доста гролими вече поеха безвъзвратно пътя към дъното на океана.

— Защо, ти ли ги хвърли във водата?

— Не. Те сами изявиха желание да потънат навеки.

Килът на лодката застърга върху огладените от вълните камъни и Барак и останалите слязоха на сушата.

— Много ли изтървахме? — поинтересува се исполинът.

— Не съвсем — отвърна Силк повдигайки рамене. — Беше си най-обикновена схватка, след която просто спасихме цялата вселена. Нали знаеш как стават тези неща. Синът ти да не се е провинил нещо? — продължи дребничкият драснианец и посочи Унрак, който изглеждаше съвсем оклюмал в оковите си.

— Не — обясни баща му. — Просто по обед се превърна в мечка. Решихме, че това може да се окаже важно.

— Зная, че това е ваша семейна черта, но защо още не сте го освободили?