Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Силк сви рамене.

— Кролимите ще го последват.

— В такъв случай ще трябва да вземем предпазни мерки, нали?

Силк кимна и по лицето му грейна тънка, доволна усмивка.

— Дали пък да не го извикаме? — предложи Барак и охлаби меча в ножницата си.

— Същата мисъл хрумна и на мен.

Дурник се върна и задъхано съобщи:

— Улф каза да ги държим под око, ала да не предприемаме нищо, ако не навлязат в клисурата.

— Какъв срам! — въздъхна Силк със съжаление.

Сега бягащият тул се виждаше ясно. Беше мъж с набито тяло, облечен с груба туника, препасана с колан на кръста. Косата му беше буйна и сплъстена, с цвят на тиня, лицето — изкривено от животинска паника. Той отмина тичешком мястото, където се криеха четиримата, и Гарион ясно чу как дъхът свири в гърлото му.

— Почти никога не се опитват да се скрият — каза Силк с мек глас, в който се бе промъкнала съчувствена нотка. — Само бягат. — И той поклати глава.

— Скоро ще го настигнат — отбеляза Мандорален.

Кролимите, които преследваха беглеца, носеха черни дрехи с качулки и полирани стоманени маски.

— По-добре да се наведем — посъветва ги Барак.

Всичките залегнаха. След няколко секунди тримата конници профучаха в галоп край тях. Копитата на конете им зачаткаха по твърдата земя.

— Ще го хванат след няколко минути — каза Гарион. — Тича точно към склона. Ще попадне в капан.

— Едва ли — мрачно отговори Силк.

След миг до ушите им долетя дълъг, отчаян писък, заглъхващ в глъбините на бездната.

— Очаквах, че ще постъпи така — прошепна Силк.

Стомахът на Гарион се преобърна при мисълта за страшната височина.

— Връщат се — предупреди ги Барак. — Залегнете.

Тримата кролими преминаха покрай клисурата. Яздеха бавно. Единият каза нещо, което Гарион не успя да разбере, другите двама се засмяха.

— Светът можеше да бъде много по-хубаво място с трима кролими по-малко — каза Мандорален с мрачен шепот.

— Привлекателна мисъл — съгласи се Силк. — Ала Белгарат вероятно няма да я одобри. По-добре да ги оставим да отминат. Иначе ще започнат да ги търсят.

Барак погледна с копнеж тримата кролими, после въздъхна с дълбоко съжаление.

— Хайде да се върнем долу — рече Силк.

Запълзяха към обраслата с храсталаци клисура. Когато се върнаха, Белгарат вдигна поглед.

— Отидоха ли си?

— Отдалечават се в галоп — каза му Силк.

— Какъв беше този вик? — попита Релг.

— Трима кролими преследваха един тул до ръба на склона — отговори Силк.

— Защо?

— Бил е избран да участва в религиозен ритуал, но е отказал.

— Отказал е? — Гласът на Релг звучеше потресено. — Тогава наистина заслужава сполетялата го съдба.

— Не смятам, че разбираш природата на церемониите, възприети от кролимите, Релг — рече дребничкият драснианец.

— Човек трябва да се подчинява на волята на своя бог — настоя Релг. В гласа му се долавяше лицемерна нотка. — Религиозните задължения са най-важното нещо на света.

Очите на Силк заблещукаха хитро и той попита:

— Познаваш ли добре религията на ангараките, Релг?

— Интересува ме единствено религията на Улго.

— Човек би трябвало да знае за какво говори, преди да отсъжда и да дава становища.

— Остави го, Силк — намеси се леля Поул.

— Не мисля така, Поулгара. Не и този път. Няколко факти могат да бъдат добре дошли за нашия благочестив приятел. Изглежда, му липсва широк кръгозор. — Силк се обърна отново към Релг. — В същността на ангаракската религия лежи ритуал, който повечето хора възприемат като противен. Тулите посвещават целия си живот на стремежа да го избегнат. Това е от основно значение в живота на този народ.

— Отвратителни хора! — заяви Релг сурово.

— Не. Тулите са глупави — притежават дори животински черти, — но в никакъв случай не са отвратителни. Разбираш ли, Релг, ритуалът за който говорим, изисква принасяне в жертва на човешки същества.

Релг смъкна покривалото от очите си и вторачи невярващ поглед в драснианеца.

— Всяка година две хиляди тули се принасят в жертва на Торак — продължи Силк, впил очи в изуменото лице на Релг. — Кролимите разрешават жертвата да бъде заменена от роб, затова всеки тул цял живот работи с една-единствена цел: да спечели достатъчно пари, за да си купи роб, който ще го замести на олтара, ако нещастникът бъде избран за жертвоприношението. Ала понякога робите умират — или успяват да избягат. Ако бъде избран тул, който не притежава роб, той обикновено се опитна да бяга. Кролимите го преследват — имат богата практика и затова са добри ловци на хора. Никога не съм чувал някой тул да се е измъкнал жив от тях.