Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Човек добива чувството, че ти се е налагало да напускаш прибързано всяко място, където си бил.

Силк сви рамене.

— Да усетиш кога е дошло време да офейкаш е едно от най-важните неща, което научават хората с моя занаят.

— Ами реката пред нас няма ли да се окаже непреодолима пречка? — попита Мандорален и се вгледа в блестящата повърхност на река Алдур, която течеше между тях и мрачната, черна скала. Рицарят пак опипваше ребрата си.

— Мандорален, престани — скара му се леля Поул. — Никога няма да оздравеят, ако непрекъснато ги опипваш.

— Струва ми се, че вече са почти здрави, милейди — отговори рицарят. — Само едно още продължава да ми създава неприятности.

— Е, значи го остави на мира.

— На няколко мили нагоре по течението има брод — рече Белгарат в отговор на въпроса на рицаря. — По това време на годината реката не е дълбока и няма да е трудно да я прекосим.

Поеха по полегатия хълм към река Алдур. В късния следобед прекосиха брода и опънаха палатките си на срещуположната страна. На следващата сутрин продължиха към подножието на източния склон.

— Пътеката започва на няколко мили на юг оттук — каза Силк и ги поведе край огромната черна скала.

— Ще се катерим ли? — попита неспокойно Гарион и вдигна глава към извисяващата се на възбог стена. — Ами конете?

Силк поклати глава.

— Пътеката е легло на поток, врязало се в скалата. Е, малко е стръмно и тясно, но ще ни изведе до върха.

Оказа се, че пътеката е малко по-широка от цепнатина; тънка струйка вода се процеждаше в края й и изчезваше в безредната грамада скални парчета край основата на склона.

— Сигурен ли си, че стига чак до върха? — попита Барак, гледайки под око тясното като комин леген на потока.

— Имай ми доверие — рече Силк.

— Никога, ако имах някакъв друг избор.

Пътеката беше ужасна, стръмна и осеяна със скали. На места беше толкова тясна, че трябваше да разтоварват конете преди буквално да ги изтикат с ръце върху огромните базалтови блокове, извисяващи се като гигантски стъпала. Слабата струя вода, която течеше през ждрелото, правеше всичко хлъзгаво. Нещата се влошиха още повече, когато с перестите облаци, долетели от запад, в тесния пролом се разнесе смразяващо студено течение, дошло от безводните равнини на Мишрак ак Тул, разположени високо над главите им.

За изкачването им бяха необходими два дни и когато стигнаха до платото на около миля от основата на склона, всичките се чувстваха безкрайно изтощени.

— Сякаш някой ме е бил с пръчка — изстена Барак и се строполи на земята в обраслата с храсти клисура на самия връх на ждрелото.

— Ще се огледам наоколо — рече Силк и запълзя към края на клисурата, под бодливите шубраци. След няколко минути остро изсвири и го видяха как поривисто им маха с ръка да отидат при него.

Барак изпъшка и стана. Дурник, Мандорален и Гарион едва успяха да се изправят на изтръпналите си крака.

— Вижте какво иска — каза Белгарат. — Аз все още не съм готов да започна да шавам наоколо.

— Какво има? — попита Барак дребния драснианец, когато допълзяха до него.

— Имаме си компания — отвърна лаконично Силк и посочи към скалистата безводна равнина, която се простираше пред тях.

Облак жълт прах, понесен ниско над земята от мразовития вятър, им подсказа, че в далечината се движат ездачи.

— Патрул? — попита тихо Дурник.

— Едва ли — отговори Силк. — Тулите не са добри ездачи и обикновено патрулират пеш.

— Пред тях май има някой? — каза Гарион и посочи едно мъничко движещо се петънце на около половин миля пред ездачите.

— Да, има — каза Силк някак тъжно.

— Какво е това? — попита Барак. — Не бъди толкова потаен. Силк. Нямам настроение за това.

— Ездачите са кролими — обясни Силк. — Човекът, когото преследват, е тул, който трябва да бъде принесен в жертва и затова се опитва да избяга. Тук това се случва твърде често.

— Да предупредим ли Белгарат? — предложи Мандорален.

— Вероятно не е необходимо — отвърна Силк. — Кролимите тук обикновено са с нисък сан. Съмнявам се, че някой от тях притежава уменията на магьосник.

— Все пак ще отида да му кажа — рече Дурник и запълзя обратно към мястото, където старецът почиваше с леля Поул и Релг.

— Докато не са ни видели, вероятно всичко ще бъде наред — каза Силк. — Изглежда, че кролимите са само трима, пък и са съсредоточили усилията си върху тула.

Бягащият мъж се беше приближил.

— Какво ще се случи, ако опита да се скрие тук, в клисурата? — попита Барак.