Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Белгарат се беше отърсил от моментния си пристъп на гняв след неумението на Гарион да се справи с чувството за вина у Релг, ала с неумолима логика постави върху плещите на Гарион тежък товар.

— Поради някаква причина той ти се доверява — отбеляза старецът. — Затова ще го оставя изцяло на твоите ръце. Не ме е грижа какво ще правиш, но трябва да не му позволиш да се пръсне на хиляди парчета.

Отначало Релг оставяше без отговор усилията на Гарион да го измъкне от потиснатото му състояние, но след известно време един от пристъпите на паника, причинени от мисълта за откритото небе, разтърсиха фанатика и той започна да приказва — отначало колебливо, докато накрая набра силата на истински вулкан. Както Гарион се опасяваше, любимата тема на Релг беше грехът. Момъкът беше удивен колко много прости неща са грехове според Релг. Да забравиш да изречеш молитвата си преди ядене например се смяташе за тежко провинение. Когато мрачният списък от греховните постъпки на фанатика започна да нараства неимоверно, Гарион се усъмни, че повечето от греховете на улгоса са действителни. Бяха по-скоро измислени. Онова, което непрекъснато се появяваше в разговорите им, беше въпросът за жените и похотта. Релг настояваше да опише тези греховни мисли най-подробно, създавайки огромно неудобство на Гарион.

— Разбира се, жените не са същите като нас — подхвана с поверителен тон фанатикът, докато яздеха заедно един късен следобед. — Умовете и сърцата им не са обърнати към светите неща както нашите. Те съзнателно желаят да ни прелъстят с телата си и да ни въвлекат в грях.

— Защо правят това, как мислиш? — внимателно попита Гарион.

— Сърцата им са изпълнени с похот — непреклонно заяви Релг. — Те изпитват особено голямо удоволствие, когато изкушават праведни мъже. Казвам ти честно, Белгарион, не би повярвал колко са хитри тези създания. Виждал съм доказателства за тази злина и в най-сериозни омъжени жени — съпруги на някои от моите най-горещи последователи. Те непрекъснато те докосват — само за миг, уж случайно, — полагат огромни усилия ръкавите на дрехите им да се повдигнат и най-нахално да изложат пред погледа закръглените им ръце, а пък подгъвът на роклите им винаги се закача някъде и показва глезените им.

— Щом те дразни, не гледай — предложи Гарион.

Релг остави тази забележка без внимание.

— Дори смятах да им забраня да стоят около мен, но после си помислих, че сигурно ще е по-добре, ако ги държа под око. По този начин можех да защитя своите последователи от тяхната порочност. Известно време смятах, че би трябвало да забраня женитбата сред моите привърженици, ала някои от по-старите ми казаха, че ще изгубя младежите за вярата си. Все още съм убеден, че хрумването не е лошо.

— Нима то не би те лишила от всичките ти последователи? — попита Гарион. — Искам да кажа, ако го поддържаш достатъчно дълго време. Никакви женитби, никакви деца. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това още не съм го обмислил докрай — призна Релг.

— Ами какво ще стане с детето — с новия горим? Ако двама души искат да се оженят и да си родят дете — тъкмо това особено, единствено дете — а ти ги убедиш да не се женят, нима тогава не се намесваш в делата на УЛ и не пречиш да се случи онова, което иска той!

Релг пое дълбоко дъх — явно тази мисъл никога не му бе идвала наум. После пак изстена.

— Виждаш ли? Дори когато полагам най-големи усилия, аз винаги се препъвам и политам към греха. Прокълнат съм, Белгарион, прокълнат! Защо УЛ избра мен да покажа детето горим, когато съм толкова покварен?

Гарион бързо смени темата, за да отклони фанатика от мислите му.

Девет дни пътешествениците се движеха сред безкрайното море от треви и през цялото това време всички — с безсърдечие, което дълбоко нараняваше Гарион — изцяло го изоставиха в компанията на непрекъснато ораторстващия фанатик. Момъкът започна да се чумери и често хвърляше укорителни погледи към другарите си, ала те ги оставяха без внимание.

Най-после се изкачиха на върха на полегат дълъг хълм и за пръв път видяха огромната стена на източния склон — отвесна базалтова скала, която се издигаше цяла миля над равнината и се простираше додето поглед стига в двете посоки.

— Невъзможно! — категорично заяви Барак. — Никога не можем да се изкатерим оттук.

— Това въобще няма да бъде необходимо — каза му уверено Силк. — Зная една пътека.

— Някакъв таен път?

— Не точно таен — отговори Силк. — Но не мисля, че мнозина знаят за него. Той е точно пред очите ти — стига да знаеш накъде да гледаш. Веднъж ми се наложи да напусна прибързано Мишрак ак Тул и случайно го открих.