Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Тулите не се престарават много-много, ако не им се налага — отбеляза Силк. — Премного са потънали в грижи да избягват кролимите.

— Кога ще тръгнем? — попита Дурник.

— Веднага щом Релг приключи с молитвите си.

— Значи ще имаме време за закуска — сухо вметна Барак.

Яздиха цял ден през равната, покрита с треви степ на южна Алгария под наситено синьото есенно небе. Релг, облякъл една стара туника с качулка на Дурник върху ризницата си, яздеше лошо, с щръкнали встрани крака, и изглежда, съсредоточаваше много повече усилия да държи лицето си наведено, отколкото да гледа накъде язди.

Барак го наблюдаваше кисело, лицето му изразяваше откровено неодобрение.

— Не се опитвам да те уча какво да правиш, Белгарат — каза той след няколко часа, — ала този ще ни създава доста неприятности.

— Светлината наранява очите му, Барак — каза леля Поул. — Освен това никога не е яздил. Не бързай да го критикуваш.

Барак премълча, ала лицето му все още беше изпълнено с пренебрежение.

— Поне ще разчитаме, че ще остава трезвен — отбеляза педантично леля Поул. — Не бих могла да кажа същото за някои членове на нашата малка група.

Барак неловко се изкашля.

Избраха място за нощуване край брега на лъкатушещ поток, край който нямаше дървета. След залез слънце Релг изглеждаше по-спокоен, макар че полагаше всички усилия да не гледа към огъня, в който пращяха дърва, довлечени от потока. Но после, когато видя първите звезди на вечерното небе, ужасено се взря в тях и по лицето му, което бе освободил от покривалата, заблестяха едри капки пот. Улгосът стисна главата си с ръце и се просна по лице на земята със задавен вик.

— Релг! — възкликна Гарион, наведе се до ужасения мъж и постави ръце върху раменете му, без да мисли.

— Не ме докосвай! — задъхано изрече Релг.

— Не бъди глупав. Какво става? Лошо ли ти е?

— Небето — отчаяно изстена Релг. — Небето! То ме ужасява!

— Небето ли? — Гарион беше крайно объркан. — Че какво му е на небето? — рече той и погледна към познатите звезди.

— То е безкрайно — изхлипа Релг. — Продължава и продължава додето поглед стига.

Съвсем неочаквано Гарион разбра. В пещерите се страхуваше самият той — страхуваше се, без да има причина за това — защото се чувстваше затворен отвсякъде. Тук, под открито небе, Релг страдаше от същия сляп ужас. Гарион с изумление осъзна, че е съвсем вероятно Релг никога през живота си да не е излизал извън пещерите.

— Няма страшно — увери го той. — Небето не може да ти стори нищо лошо. То си стои там, горе. Не му обръщай внимание.

— Не мога да го понасям.

— Не гледай към него.

— Но аз продължавам да зная, че е там — такава огромна празнота.

Гарион погледна безпомощно леля Поул. Тя с бърз жест му каза да продължава да приказва.

— Небето не е празно — поде объркано момъкът. — Напротив, пълно е с разни неща — най-различни — облаци, птици, слънчева светлина, звезди.

— Какво? — Релг вдигна лице. — Ами какво представляват тези неща?

— Облаците ли? Това всеки го знае. — Гарион спря. Очевидно Релг не знаеше нищо за облаците. Той никога през живота си не беше виждал облак. Гарион се опита да подреди наново мислите си, като взе предвид този факт. Никак нямаше да му е лесно да обясни. Момъкът пое дълбоко дъх и каза: — Добре. Да започнем С облаците тогава.

Разговорът им отне твърде дълго време и Гарион съвсем не беше сигурен дали Релг разбира нещо или просто се вкопчва в думите, за да не мисли за небето. След облаците птиците се оказаха малко по-лесен обект, макар че обяснението на перата беше извънредно мъчно.

— УЛ разговаря с тебе — прекъсна Релг описанието на Гарион. — Нарече те Белгарион. Това ли е името ти?

— Ами… — отговори колебливо Гарион. — Всъщност не е. Казвам се Гарион, но смятам, че и другото име също минава за мое — някога по-късно, когато стана по-голям.

— УЛ знае всичко — заяви Релг. — Щом той те нарече Белгарион, значи това е истинското ти име. Аз ще те наричам Белгарион.

— Много ми се иска да не го правиш.

— Моят бог ме порица — изстена Релг и н гласа му прозвуча отвращение към собствената му личност. — Аз не оправдах неговите очаквания.

Гарион не успя да го разбере. Какво имаше пък сега?

— Аз съм недостоен — продължи Релг, като едва сдържаше риданията си. — Когато УЛ заговори сред тишината на моето сърце, аз се почувствах издигнат над всички останали люде, но сега съм по-нисш от калта. — Обзет от болка, той започна да блъска главата си с юмруци.