Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Струваше му се, че пълният със завои и заобикалки маршрут, избран от Релг, е напълно безсмислен. Когато някой проход се разклоняваше, изборът на улгоса изглеждаше съвсем случаен, ала той винаги се движеше с непоклатима увереност сред тъмните мърморещи пещери. Отвсякъде долитаха забравени звуци, гласове от миналото отекваха до безкрай с тих, упорит шепот. Единствено увереният вид на Релг помагаше на Гарион да не попадне в лапите на безумна паника.

Ала по едно време фанатикът спря.

— Какво става? — остро попита Силк. В гласа му се криеше същата паника, каквато измъчваше съзнанието на Гарион.

— Трябва да си завържа очите — отговори Релг. Той носеше много особена ризница, странна дреха, направена от припокриващи се метални люспи, привързана на кръста с колан, и плътно прилепваща към главата му качулка, която оставяше открито единствено лицето. От колана му висеше тежък, изкривен на върха нож — оръжие, което караше Гарион да потръпва от студ, само като погледнеше към него. Улгосът измъкна изпод ризницата си парче плат и внимателно го върза върху лицето си.

— Защо правиш това? — попита го Дурник.

— В пещерата пред нас има кварцова жила — обясни Релг. — Тя отразява слънчевата светлина отвън. Става прекалено светло.

— Но как може да ни водиш, без да се объркаш, със завързани очи? — възрази Силк.

— Платът не е чак толкова плътен. Мога добре да виждам и през него. Хайде да вървим.

Заобиколиха един ъгъл и Гарион видя пред себе си светлина. С мъка успя да потисне желанието си да изтича към нея. Продължиха напред; копитата на конете, които водеше Хетар, чаткаха о каменния под. Осветената пещера беше огромна, изпълнена с бляскава кристална светлина. Блещукащата кварцова жила пълзеше по тавана, осветявайки пещерата с ослепително сияние. Огромни островърхи камъни висяха като висулки от тавана, подобни островърхи гиганти бяха изникнали от пода, за да ги посрещнат. В центъра на пещерата имаше подземно езеро. Повърхността му беше нагъната на малки вълнички, причинявани от миниатюрен водопад; той се спускаше в горния край на езерото с безконечен звън, отекващ в цялата пещера като малка сребърна камбана, и се свързваше в истинска хармония с тихата, незабравима въздишка от песента на улгосите много, много мили назад. Очите на Гарион бяха заслепени от феерията цветове. Призмите в кристалния кварц изкривяваха светлината, разлагаха я на цветни фрагменти и изпълваха пещерата с многобагрена светлина. Гарион изведнъж осъзна, че много му се иска да покаже тази ослепителна пещера на Се’недра, и тази мисъл го озадачи.

— Побързайте — подкани ги Релг. Беше вдигнал длан над челото си, за да засенчи вече завързаните си очи.

— Защо не спрем тук? — предложи Барак. — Имаме нужда от почивка, пък и мястото изглежда добро.

— Това е най-лошото място във всички пещери — отвърна му Релг. — Побързайте.

— Може би ти харесваш тъмното — възрази Барак, — но останалите не изпитват чак такава привързаност към мрака. — И той огледа пещерата.

— Пази си очите, глупако — сряза го Релг.

— Не ми допада тона ти, приятелю.

— Ако не го сториш, ще ослепееш, когато напуснем това място. Цели два дни ви бяха необходими докато очите ви привикнат към тъмнината. Те ща се отишли напразно, ако останем тук прекалено дълго.

За миг Барак се взря втренчено в улгоса, после изсумтя и кимна отсечено.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех това. — И посегна да потупа с ръка рамото на Релг в знак на извинение.

— Не ме докосвай! — извика Релг и се отдръпна.

— Какво има?

— Просто не ме докосвай — никога! — След което Релг продължи с бързи крачки напред.

— Не иска да го оскверняваш — обясни Белгарат.

— Какво! Да го осквернявам ли?

— Много е загрижен за личната си чистота. Според него всяко докосване го прави нечист.

— Да прави нечист него? Та той е омазан като прасе в тиня.

— Става дума за друг вид нечистотия. Хайде да продължим напред.

Барак закрачи след всички, като си мърмореше, та чак пръскаше слюнки от възмущение. Навлязоха в друг тъмен проход и Гарион с копнеж надзърна през рамо към отслабващата светлина на бляскавата пещера. После завиха и светлината изчезна.

Нямаше начин да отчитат времето в шептящия мрак. Продължаваха с препъване напред, от време на време спираха, за да ядат или да почиват, ала сънят на Гарион беше пълен с кошмари за планини, които го смазват под тежестта си. И когато вече беше изгубил всяка надежда, че някога отново ще види небето, леко докосване на движещ се въздух погали бузата му. Доколкото можеше да прецени, вече бяха изминали пет дни, откакто напуснаха последната слабо осветена галерия на улгосите и се гмурнаха в тази вечна нощ. Отначало момъкът си помисли, че докосването на по-топлия въздух е само плод на въображението му, но после долови миризмата на дървета и трева сред пропития с дъх на мухъл въздух на пещерата и разбра, че някъде напред има отвор — изход към повърхността.