Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Дребничкият мъж невинно се обърна към нея.

— Нали трябва да охладим ентусиазма им, за да не ни преследват, Поулгара — възрази той.

— Естествено — отговори саркастично тя.

— Няма да е добре, ако пълчищата на мургите навлязат в Долината, нали?

— Ти имаш ли нещо напротив?

— Не съм чак толкова кръвожаден.

Тя му обърна гръб.

— Тя винаги мисли за мен възможно най-лоши неща — въздъхна Силк.

Досега Се’недра бе имала достатъчно време да обмисли последиците от обещанието, което бе дала на УЛ. Другите скоро щяха да тръгнат, а тя трябваше да остане. Вече беше започнала да се чувства изолирана, съвсем откъсната от тях — те правеха планове и въобще не я включваха в тях. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лошо ставаше. Принцесата почувства как долната й устна започва да трепери.

— Трудно е, когато те оставят — меко каза горимът, сякаш големите му очи бяха надникнали направо в мислите й. — А и нашите пещери ти изглеждат странни — хладни и привидно изпълнени с вечен мрак.

Тя кимна, без да произнесе нито дума.

— Ала след ден-два — продължи той — очите ти ще привикнат към слабата светлина. Тук има красоти, които никой от външния свят не е виждал. Наистина, нямаме цветя, но има скрити пещери със скъпоценни камъни по пода и стените — те са разцъфнали като дивни цветове. В нашия свят без слънчева светлина няма дървета и листа, но аз зная една пещера, чиито стени са обсипани с жилки от чисто злато — те приличат на лози. Ще те заведа да я видиш.

— Внимавайте, пресвети — предупреди го Силк. — Все пак принцесата е толнедранка. Ако й покажете толкова богатство, ще вземе да изпадне в истерия.

— Не смятам, че това е особено забавно, принц Келдар — каза му Се’недра с леден тон.

— Смазан съм от разкаяние, ваше императорско височество — извини се той лицемерно и се поклони до земята.

Без да иска, принцесата се засмя. Дребничкият драснианец се държеше толкова възмутително, че тя просто не можеше да му се сърди дълго.

— Ти ще бъдеш моята любима внучка, докато си тук, в Улго, принцесо — каза горимът. — Можем да се разхождаме заедно край нашите тихи езера и да изследваме отдавна забравени пещери. Можем да си приказваме. Може да се случи така, че ти да си първият чужденец, който ще съумее да ни разбере.

Се’недра импулсивно хвана крехката му ръка. Той беше толкова мило старче!

— За мен ще бъде истинска чест, свети гориме — каза тя съвсем искрено.

Пътешествениците пренощуваха в Къщата на горима — макар че думите „нощ“ и „ден“ нямаха никакво значение в тази странна страна под земята. На следващата сутрин няколко улгоси доведоха конете и нейните приятели започнаха да се готвят за тръгване. Се’недра седеше настрана и се чувстваше ужасно самотна. Очите й се местеха от лице на лице, като се опитваха да запазят чертите на всеки в паметта й. Когато накрая спря поглед на Гарион, очите й се наляха със сълзи.

Противно на всякаква логика тя вече беше започнала да се тревожи за него. Той беше толкова импулсивен. Се’недра знаеше, че момъкът ще започне да се излага на опасности веднага щом се измъкне от зоркия й поглед. Поулгара със сигурност щеше да бди над него, ала нямаше да е същото. Принцесата изведнъж му се разсърди заради всички глупости, които щеше да направи, и заради тревогата, която непредпазливото му държане щеше да й причини. Тя го изгледа сърдито. Страшно й се искаше тъкмо в този момент момъкът да направи нещо, заради което да може да му се скара.

Беше решила, че няма да ги изпрати извън къщата на горима — нямаше да застане опечалено в края на езерото, когато те тръгваха — ала щом приятелите й заизлизаха един след друг през тежкия сводест вход, решимостта й се стопи. Без да мисли, тя изтича след Гарион и го хвана за ръката.

Той изненадано се обърна, а принцесата се изправи на пръсти, хвана лицето му между малките си длани и го целуна.

— И бъди много внимателен! — заповяда му тя, после го целуна още веднъж, изхлипа, обърна се и изтича в къщата. Момъкът се взря след нея объркан и изненадан.

Вече няколко дни се движеха в пълен мрак. Слабата светлинка, носена от Релг, беше единственият им ориентир. Тъмнината сякаш притискаше лицето на Гарион и той се препъваше по неравния под, протегнал ръка, за да се пази от невидими скали. Ала не само миришещият на плесен мрак го затрудняваше. Той чувстваше потискащата тежест на планините. Струваше му се, че камъните го смазват; беше затворен от всички страни, зазидан в дебелата цели мили скала. Непрекъснато се бореше със слабите, потрепващи камшици на паниката и често стискаше зъби, за да не крещи.