Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Всичко, което кажете, е повеля за мен, лейди Поулгара — подигравателно отговори Силк.

От отсрещната страна на пещерата влязоха в друга галерия и продължиха по нея, докато тя се разклони. Белгарат уверено ги поведе наляво.

— Сигурен ли си? — попита Силк. — Може би греша, но ми се струва, че се движим в кръг.

— Наистина се движим в кръг.

— Дали не би могъл да ни обясниш защо?

— Има пещера, която е по-добре да избегнем.

— И защо?

— Защото е нестабилна. Таванът може да пропадне при най-слабия звук.

— О!

— Това е една от опасностите тук долу.

— Не е необходимо да се впускаш в подробности, приятелю — рече Силк и погледна нервно към тавана над главата си. Гарион също се чувстваше потиснат от огромната маса скали, които го заобикаляха. Чувството, че си затворен от всички страни, е непоносимо за някои хора и, изглежда, Силк беше точно от тях. Гарион погледна нагоре и му се стори, че усеща върху плещите си цялата тежест на планината.

Галерията прерасна в малка пещера, в центъра на която имаше езеро с кристално чиста вода. Езерото беше много плитко, а дъното му бе настлано с бял чакъл. В центъра на езерото имаше остров, върху който беше изградена постройка със същата особена пирамидална форма както сградите в разрушения град Пролгу далеч на повърхността. Постройката беше заобиколена от колони, подредени в кръг, и тук-там се виждаха пейки, издялани от бял камък. Бляскави кристални глобуси бяха окачени върху дълги вериги на тавана на пещерата, издигащ се на около тридесет стъпки над главите им; тяхната светлина — макар и не много силна, беше забележимо по-ярка от онази в галериите. Пътека от бял мрамор, издигната над водата, водеше до острова, а на пътеката стоеше много стар мъж, впил очи в пътешествениците.

— Яад хо, Белгарат — извика старецът — Гроя УЛ.

— Горим — отвърна Белгарат с церемониален поклон. — Яад хо, гроя УЛ.

Вълшебникът ги поведе по мраморната пътека към острова, после топло стисна ръката на стареца и започна да разговаря с него на гърления улгоски език.

Горимът на Ул го изглеждаше много стар. Имаше дълги сребристобели коси и брада, дрехата му беше снежнобяла. От него се излъчваше някакво ведро спокойствие и Гарион внезапно разбра, че знае — без да може да обясни откъде, — че се приближава към свят мъж — може най-светият на земята.

Горимът протегна с обич ръце към леля Поул, тя нежно го прегърна, после размениха ритуалния поздрав: „Яад хо, гроя УЛ“.

— Моите другари не разбират твоя език, стари приятелю — каза Белгарат на горима. — Би ли те обидило, ако разговаряме на езика, който народите използват във външния свят?

— Никак, Белгарат — отговори горимът. — УЛ ни учи, че е важно хората да се разбират един друг. Заповядайте всички, влезте вътре. Подготвил съм храна и напитки. — Когато старецът погледна гостите си, Гарион забеляза, че очите му, за разлика от тези на останалите улгоси, които бе видял, са наситено сини, почти виолетови. После горимът се обърна и ги поведе към постройката.

— Още ли не се е появило детето? — попита Белгарат, когато прекосиха масивния каменен вход.

Горимът въздъхна.

— Не, Белгарат, още не е, а аз съм вече много уморен. Тръпна в надежди при всяко раждане. Но след няколко дни очите на детето потъмняват. Изглежда, УЛ иска да му служа още.

— Не се отчайвай — каза Белгарат на приятеля си. — Детето ще се появи — когато УЛ реши, че е дошло времето за това.

— Така е — Отново въздъхна горимът. — Ала племената стават неспокойни, има караници, че и още по-лоши неща в някои от по-далечните галерии. Фанатиците стават по-дръзки, започнаха да се появяват култове и странни отклонения в религията ни. Улго се нуждае от нов горим. Надживях времето си с цели триста години.

— УЛ все още има работа за тебе — отговори му Белгарат. — Неведоми са неговите пътища, те са различни от нашите, горим, и той възприема времето по различен начин.

Стаята, в която влязоха, беше квадратна, ала въпреки това и в нея се чувстваха леко заоблените стени, характерни за архитектурата на улгосите. В центъра имаше каменна маса с ниски пейки от двете страни. Върху масата бяха поставени купи с плодове, няколко високи бутилки и обли кристални чаши.

— Казаха ми, че зимата е дошла рано в нашите планини — рече горимът. — Питието ще ви помогне да се стоплите.

— Навън е мразовито — призна Белгарат.

Пътешествениците седнаха на пейките и започнаха да се хранят. Плодовете киселееха и имаха вкус на диви растения, а прозрачната течност в бутилките пареше и незабавно стопляше и стомаха, и цялото тяло.