Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Странно място — рече Мандорален и се огледа. — Откога стои изоставено?

— Откакто Торак разцепи света — отвърна Белгарат. — Отпреди пет хиляди години.

Тръгнаха с тежки стъпки по една широка улица, пробивайки си път през все по-дълбокия сняг, стигнаха до една много голяма сграда и влязоха в нея през широк вход, увенчан с огромен каменен трегер. Въздухът вътре беше спокоен и неподвижен.

Белгарат се отправи с решителни стъпки към един голям черен камък точно в центъра. Камъкът беше изрязан във формата на пресечена пирамида — много подобна на формата на сградите в града — и се издигаше на четири стъпки над пода.

— Не го докосвайте! — предупреди ги Белгарат и внимателно заобиколи камъка.

— Опасен ли е? — попита Барак.

— Не — отговори Белгарат. — Свещен е. Улгосите не желаят никой да го осквернява. Те вярват, че самият УЛ го е поставил тук. — Старият вълшебник внимателно започна да изучава пода, после разчисти с крак тънкия слой снежен прашец и откри една плоча, чийто цвят беше съвсем слабо по-различен от този на останалите. — Ето я — изсумтя Белгарат. — Винаги трябва да я търся. Дай ми меча си, Барак.

Без да произнесе нито дума, черекът извади меча си от ножницата и го подаде на белокосия вълшебник.

Белгарат коленичи край плочата и три пъти почука по нея с дръжката на меча. Звукът отекна глухо.

Старецът изчака малко, после повтори сигнала. Нищо не се случи.

Белгарат за трети път удари по отекващата каменна плоча. В единия от ъглите на широката стая се разнесе бавен, стържещ звук.

— Какво е това? — нервно попита Силк.

— Улгосите — отговори Белгарат, изправи се и отупа коленете си. — Отварят дверите към пещерите.

Скърцането продължи и изведнъж върху източната стена на залата се появи тънка ивица светлина. Ивицата се превърна в пукнатина и после започна полека да се разширява; същевременно един огромен камък от пода започна да се накланя, издигайки се с тромава мудност нагоре. Светлината отдолу изглеждаше много слаба.

— Белгарат — отекна дълбок глас изпод накланящия се камък. — Яд хо, гроя УЛ.

— Яд хо, гроя УЛ. Вад мар ишум — отговори Белгарат.

— Веед хо, Белгарат. Мар ишум улго — изрече невидимият посрещач.

— Какво беше това? — удивено попита Гарион.

— Покани ни в пещерите — каза старецът. — Хайде сега да слезем.

Хетар доста се помъчи, докато накара конете да тръгнат по стръмния проход, който водеше до мрака в пещерите на улгосите. Животните се кокореха нервно, докато се спускаха с несигурни стъпки по наклонения коридор, и всички потрепнаха, когато скърцащият камък с грохот се затвори зад гърбовете им. Жребчето вървеше така близо до Гарион, че често се сблъскваха, и момъкът чувстваше как малкото животно потръпва при всяка крачка.

В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.

Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.

— Оттук — тихо каза Белгарат.

Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.

— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.

— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.

— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.

— Не и за тях.

— Никой ли от тях не говори нашия език?

— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.

Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.

— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.

— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.

Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.

После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.