Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Трябва да се махнем оттук — настоя драснианецът. — Времето ще се развали и ще измръзнем до смърт, ако останем тук през нощта.

— Остави ме на мира — измърмори Белгарат, без да откъсва поглед от реката.

— Поулгара? — обърна се Силк към леля Поул.

— Просто стой по-далеч от него — каза му тя. — Отиди и намери някое място на завет, където бихме могли да отседнем няколко дни.

— Ще дойда с тебе — предложи Барак и закуцука към коня си.

— Ти ще останеш тук — твърдо заяви леля Поул. — Скърцаш като каруца със строшена ос. Искам да те прегледам, преди да си имал възможност да се осакатиш за цял живот.

— Аз зная едно място — рече Се’недра. — Видях го, докато идвахме насам. Ще ви го покажа.

Силк погледна въпросително леля Поул.

— Вървете — каза тя. — Сега е достатъчно безопасно. Нищо друго не би могло да живее в една долина с елдрак.

— И защо ли? — засмя се Силк. — Идваш ли, принцесо?

— Дурник няма ли вече да се свести? — попита Гарион леля си, щом Силк и Се’недра тръгнаха.

— Остави го да спи — уморено отвърна тя. — Знаеш ли как ще го боли главата, когато се събуди.

— Лельо Поул?

— Да?

— Кой беше другият вълк?

— Моята майка. Поледра.

— Но тя не е ли…

— Да, мъртва е. Това беше духът й.

— Значи можеш да правиш това?

— Не сама — отговори тя. — Ти трябваше да ми помогнеш.

— Затова ли се чувствам така… толкова уморен?

— Беше ни необходимо всичко, което успяхме да съберем, за да го извършим. Не ми задавай толкова много въпроси точно сега, Гарион. Страшно съм уморена, а трябва да свърша още много неща.

— Дядо добре ли е?

— Ще се оправи. Мандорален, ела тук.

Рицарят прекрачи въглените, тлеещи върху тясната ивица чакъл, и бавно тръгна към нея, притиснал гърдите си с ръка.

— Ще трябва да свалиш ризата си — каза му тя. — И, моля те, седни.

След половин час Силк и принцесата се върнаха.

— Мястото е добро — съобщи Силк. — Гъсталак в малка клисура. Вода, заслон — всичко, от което имаме нужда. Някой наранен ли е сериозно?

— Не — рече леля Поул. Тъкмо мажеше с мехлем косматия крак на Барак.

— Не може ли мъничко да побързаш, Поулгара? — попита Барак. — Много е студено да стоя само по риза.

— Стига си се глезил. Да не си бебе — сряза го безсърдечно тя.

В клисурата, където ги заведоха Силк и Се’недра, имаше закътана поляна, заобиколена от високи борове.

— Хубаво място — рече Хетар одобрително. — Как го намери?

— Тя го откри. — Силк кимна към Се’недра.

— Дърветата ми казаха, че е тук — обясни принцесата. — Младите борове много бърборят. — Тя замислено огледа поляната. — Тук ще накладем огъня — реши момичето и посочи място до близкия поток. — Ще опънем палатките до дърветата точно зад огнището. Трябва да оградим огнището с камъни и да изчистим от земята всички клонки. Дърветата много се притесняват от огъня. Те обещаха да ни пазят от вятъра, ала при условие че пламъците няма да са високи. Обещах им, че ще го направим.

Слаба усмивка трепна върху ястребовото лице на Хетар.

— Говоря сериозно — викна тя и тропна с малкото си краче.

— Разбира се, ваше височество — отговори й той и се поклони.

Останаха в защитената от леса поляна три дни, докато ранените войни и конят на Мандорален се съвзеха от битката с елдрака. Изтощението, връхлетяло Гарион, когато леля Поул призова цялата му сила, за да повика духа на Поледра, почти изчезна още след първата нощ, макар че и на следващия ден той се уморяваше лесно.

Дълбокото мълчание на Белгарат и очевидното му безразличие към всичко обаче най-много тревожеха Гарион. Старецът беше потънал в някаква меланхолия, от която не можеше или не желаеше да се отърси.

— Лельо Поул — каза Гарион на третия ден, — направи нещо. Скоро ще сме готови за тръгване и дядо трябва да е в състояние да ни показва пътя. Струва ми се, че въобще не го е грижа къде се намира.

Леля Поул погледна към стария вълшебник, който седеше на една скала, вперил поглед в огъня, и каза:

— Може би имаш право. Ела с мен.

Заобиколиха огъня и спряха точно пред стареца.

— Е, татко — изрече отсечено леля Поул, — мисля, че вече е достатъчно. Стига толкова.

— Махни се, Поулгара — каза той.

— Не, татко — отговори леля Поул. — Време е да се отърсиш от това състояние и да се върнеш в реалния свят.

— Това беше жестоко — измърмори той укорително.

— Спрямо мама ли? Тя нямаше нищо против.

— Откъде знаеш? Ти никога не си я познавала. Тя умря при твоето раждане.