Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Какво значение има това? — Тя го погледна в очите и каза рязко: — Тъкмо ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че мама беше изключително решителна жена. Тя винаги е била с мен и ние се познаваме много добре.

Белгарат сякаш се двоумеше.

— Тя също трябва да изиграе своята роля, както и всички ние — продължи леля Поул. — Ако беше обръщал малко повече внимание през всичките тези години, щеше да разбереш, че мама всъщност никога не е била далеч от нас.

Старецът се огледа малко виновно.

— Знаеш, че съм права — заяви леля Поул — Трябвало е да се държиш по-добре. В много отношения мама е изключително търпелива, но понякога много я ядосваш.

Белгарат неловко се изкашля.

— Сега трябва да се отърсиш от тъгата си и да престанеш да се самосъжаляваш — отривисто продължи леля Поул.

Очите му се присвиха.

— Не е честно, Поулгара.

— Нямам време да бъда честна, татко.

— Но защо избра тъкмо тази форма на превъплъщение? — попита Белгарат с едва загатната горчивина.

— Не знам, татко. Мама го направи. В крайна сметка това е нейната естествена форма.

— Почти бях забравил за това — рече замислено той.

— Ала тя не е.

Старецът стана, изправи рамене и попита:

— Има ли нещо за ядене?

— Напоследък принцесата се занимава с готвенето — предупреди го Гарион. — Може би ще се наложи да премислиш, преди да пожелаеш да изядеш нещо, приготвено от нея.

На следващата сутрин небето бе все така заплашително.

Събраха палатките, опаковаха багажа и се спуснаха по тясното корито на потока обратно в речната долина.

— Поблагодари ли на дърветата, скъпа? — обърна се леля Поул към принцесата.

— Да, лейди Поулгара — отговори Се’недра. — Направих го точно преди да тръгнем.

— Това е добре — рече леля Поул.

През следващите два дни времето застрашително се влошаваше и накрая виелицата избухна с бясна сила. Яздеха към един връх с особена форма — приличаше на пирамида и рязко се открояваше сред неправилните, случайно оформили се очертания на околните планини. Макар че веднага отхвърли тази идея, Гарион не успя изцяло да потисне предположението, че този особен връх е по някакъв начин построен — тоест че формата му е получена в резултат на съзнателно начертан план.

— Пролгу — каза Белгарат и посочи върха.

— Как ще стигнем дотам? — попита Силк взрян в стръмните склонове, чиито очертания едва се забелязваха сред обилния снеговалеж.

— Има път — отговори старецът. — Започва там. — И посочи огромна купчина струпани един върху друг камъни от едната страна на върха.

— Тогава ще е по-добре да побързаме, Белгарат — рече Барак. — Тази буря май тепърва започва.

Старецът кимна и излезе начело да ги води.

— Когато стигнем горе — каза той, надвиквайки пронизителния вой на вятъра, — ще видите града. Той е изоставен, ала има много разхвърляни неща — счупени съдове, други вещи. Не докосвайте нищо. Улгосите имат особени вярвания, свързани с Пролгу. Това място е светиня за тях и всичко там трябва да остава на мястото си.

— А как ще проникнем в пещерите? — попита Барак.

— Ще ни пуснат — увери го Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.

Бяха им необходими два часа, докато се доберат по лъкатушещия път до върха. Гарион се вцепени от студ. Струваше му се, че вятърът го блъска и се опитва да го запокити в пропастта.

Преминаха през широка сводеста порта и влязоха в изоставения град Пролгу. Снегът се извиваше на страшни вихрушки около тях, вятърът бясно свиреше в ушите им.

От двете страни на празните улици се издигаха колони, а зад тях — древни сгради. Привикнал към строгата ъгловатост на постройките в градовете, които беше виждал, Гарион беше неподготвен за плавните очертания на улгоската архитектура. Нищо не беше квадратно. Сложността на ъглите дразнеше ума му. От друга страна, в сградите бе вложена масивност, която сякаш предизвикваше времето. Потъмнелите от вековете камъни здраво стояха на местата си — един върху друг — точно както преди хиляди години.

Изглежда, Дурник също беше забелязал особения характер на постройките и лицето му изразяваше неодобрение. Когато всички минаха зад една сграда, за да се предпазят от вятъра и поне за миг да отдъхнат, ковачът прокара ръка по един от заоблените ъгли и критично измърмори:

— Никога ли не са чували за права линия тук?

— Къде трябва да отидем, за да намерим улгосите? — попита Барак и още по-плътно се уви в мечата си кожа.

— Близо е — отговори Белгарат.