Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Почти винаги.

— Как така „почти“?

— Понякога стават отчаяни — или пък Грул може да ги насъска. Те се боят повече от него, отколкото от огъня.

— Белгарат — каза неодобрително Силк. — Понякога имаш гадния навик да задържаш част от истината само за себе си.

Един от скалните вълци излезе на речния бряг на няколко крачки от плитчината и започна да души въздуха, поглеждайки нервно към огъня. Предните му крака бяха видимо по-дълги от задните и му придаваха особена полуизправена стойка. Между раменете на звяра се виждаше голяма мускулеста гърбица. Муцуната му беше къса и изглеждаше чипонос, като котка. Козината му беше изпъстрена с черни и бели участъци — нещо средно между ивици и петна. Животното крачеше нервно напред-назад, взираше се в тях и издаваше своя пронизителен кикот. Скоро към звяра се присъедини още един, после дойде и трети. Те се пръснаха по брега, ала оставаха далеч от огъня.

— Не приличат точно на кучета — каза Дурник.

— Не са кучета — отговори Белгарат. — Кучетата и вълците имат родство помежду си, но скалните вълци принадлежат към друго семейство.

Вече поне десет от тези грозни създания бяха наизскачали на брега и дюдюкането им се извиси в безсмислен хор.

Изведнъж Се’недра изпищя. Лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се разшириха от ужас. От дърветата се измъкваше елдракът.

Беше огромен — висок поне осем стъпки. Тялото му беше покрито с рошава черна козина. Носеше ризница, направена от парчета оплетени металически брънки, свързани с щипки; над ризницата, също прикрепен с щипки, имаше ръждясал нагръдник, очевидно упорито сплескван с камъни, докато стане достатъчно голям, за да е по мярка на огромните гърди на отблъскващата твар. Шлем с конусовидна форма, разцепен от задната страна, за да не стяга, покриваше главата на звяра. Елдракът държеше огромна, обкована със стомана тояга, осеяна с шипове. Ала именно лицето му накара Се’недра да изпищи. На практика елдракът нямаше нос, а долната му челюст беше издадена напред и разкриваше два огромни щръкнали зъба. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа под тежка, опасваща цялото чело кост, и лъщяха от ужасен, неутолим глад.

— Достатъчно близо дойде, Грул — предупреди го Белгарат хладно.

— Грат върнал се в планини на Грул? — изръмжа чудовището. Гласът му беше плътен, глух, смразяващ кръвта.

— Та то приказва! — недоверчиво ахна Силк.

— Защо ни следиш, Грул? — попита Белгарат.

Ужасната твар впи в тях пламналите си очи и изви:

— Гладен, Грат.

— Отиди да уловиш нещо друго — каза старецът.

— Защо? Тук коне… мъже. Много яде.

— Ала трудно ще се добереш до храната, Грул — отвърна му Белгарат.

Ужасна усмивка изопна лицето на Грул.

— Първо бие — изсумтя той. — После яде. Ела, Грат. Ела да биеш се с мен пак.

— Грат ли казва? — попита Силк.

— Има предвид мен. Не може да произнесе името ми — заради формата на челюстта си.

— Ти си се бил с това изчадие? — Гласът на Барак прозвуча удивено.

Белгарат сви рамене.

— Имах скрит нож в ръкава. Когато ме сграбчи, го разпорих. Не беше кой знае какъв бой.

— Бий се! — изрева Грул и удари по нагръдника с огромния си юмрук. — Желязо — викна той. — Ела, Грат. Опитай пак да порнеш тумбака на Грул. Сега Грул носи желязо — като мъжете. — Звярът започна да думка по замръзналата земя с обкованата със стомана тояга. — Бий се! Ела, Грат. Бий се!

— Ако го нападнем едновременно, някой от нас може да има щастието да го намушка — рече Барак, оглеждайки замислено чудовището.

— Планът ти е пълен с недостатъци, милорд — противопостави се Мандорален. — Със сигурност ще загубим няколко от своите другари, ако попаднем в обсега на тази тояга.

Барак го изгледа с изненада.

— Ти проявяваш благоразумие, Мандорален? Благоразумие от теб?

— Според мен ще е най-добре, ако предприема нападението сам — заяви рицарят съвсем сериозно. — Копието ми е единственото оръжие, което може да отнеме живота на това изчадие, без да рискувам сигурността си.

— Всъщност е прав — съгласи се Хетар.

— Ела и се бий! — изрева Грул, без да спира да блъска земята с тоягата си.

— Добре — съгласи се Барак не особено убеден. — Тогава да отвлечем вниманието му — да се нахвърлим от двете му страни, за да го объркаме. А Мандорален ще налети в средата.

— Ами скалните вълци? — попита Гарион.

— Чакайте малко — рече Дурник, взе една главня от огъня и я хвърли в глутницата, заобиколила чудовището. Скалните вълци заскимтяха и бързо се отдръпнаха. — Ясно е, че се плашат от огъня — додаде ковачът. — Ако почнем да хвърляме главни, ще побягнат.