Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Той определено се връща към лошите си навици и пак започва да греши — кисело подметна Барак.

— Но този път има право — отвърна Хетар.

— Да не си пил, Хетар? — попита Барак със съмнение в гласа.

— Хайде, господа — весело изрече Мандорален. — Елате да разгромим тези животни и ще можем да продължим необезпокоявани пътя си. — И се понесе тежко през снега, търсейки лаещите алгроти.

— Идваш ли, Барак? — попита Хетар и извади сабята си.

— Ами май ще е по-добре да дойда — въздъхна печално Барак и се обърна към Белгарат. — Това не би трябвало да трае дълго. Ще се опитам да предпазя нашите кръвожадни приятели от неприятности.

Хетар се изсмя.

— Ти ставаш почти толкова лош, колкото Мандорален — обвини го Барак. После двамата се спуснаха в галоп по дирята на рицаря.

Гарион и останалите чакаха напрегнато сред пелената от ситни снежинки. Лаещите звуци в гората изведнъж преминаха в изненадано скимтене. Сред дърветата започна да отеква шум от удари, после се чуха болезнени писъци и гласовете на тримата войни.

— Два се измъкнаха — съобщи Хетар със съжаление, когато тримата се върнаха.

— Какъв срам! — отвърна му Силк.

— Мандорален — рече Барак огорчено. — Придобил си лош навик. Боят е сериозна работа и всичкото това хилене и смях ми приличат на истинска глупост.

— Това обижда ли те, милорд?

— Не че ме обижда, Мандорален. По-скоро ме разсейва. Пречи ми да се съсредоточа.

— Тогава в бъдеще ще се опитам да огранича смеха си.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Какво стана? — попита Силк.

— Не беше кой знае каква битка — отговори Барак. — Изненадахме ги напълно неподготвени. Неприятно ми е да си призная, ала нашият кикотещ се приятел в този случай се оказа прав.

Докато се спускаха в долината, Гарион си помисли за промяната в държането на Мандорален. В пещерата, където се роди жребчето, Дурник беше казал на Мандорален, че страхът може да бъде победен, когато човек му се надсмива, и макар че Дурник вероятно не бе имал предвид точно това, Мандорален бе приел думите му в буквалния смисъл. Смехът му, който така дразнеше Барак, не беше насочен към противника, а по-скоро към врага в гърдите на рицаря. Мандорален се надсмиваше над собствения си страх всеки път, когато се впускаше в атака.

— Това не е нормално — мърмореше Барак на Силк. — Ето какво ме измъчва най-силно. Пък и не само то — поведението му е грубо нарушение на етикета. Ако наистина трябва да участваме в сериозна битка, ще е ужасно неловко да почне да се хили по този идиотски начин. Какво ще си помислят хората?

— Преувеличаваш, Барак — каза Силк. — В действителност аз смятам, че е твърде освежаващо.

— Смяташ че е какво?

— Освежаващо. Аренд с чувство за хумор е истинско чудо на чудесата — нещо като говорещо куче.

Барак поклати глава с отвращение.

— Няма абсолютно никакъв смисъл човек да се опитва да обсъди нещо сериозно с тебе, Силк. Манията ти да правиш умни забележки уж на шега е отвратителна.

— Е, всички имаме недостатъци — любезно призна Силк.

Снеговалежът постепенно отслабна и привечер останаха да танцуват само самотни снежинки. Пътешествениците се установиха сред горичка гъсти смърчове, където решиха да пренощуват. Ала през нощта температурата спадна и когато на следващата сутрин се събудиха, въздухът пращеше от студ.

— Още колко остава до Пролгу? — попита Силк. Беше застанал близо до огъня с протегнати към пламъците ръце.

— Два дни — отвърна Белгарат.

— Не смяташ ли да направиш нещо, та времето да се промени? — подхвърли дребничкият мъж с надежда.

— Предпочитам да не върша нищо, освен ако не е абсолютно наложително — каза старецът. — Такова действие би нарушило естествения ред на нещата над много обширна площ. При това горимът не обича да се намесваме в хода на живота в неговите планини. Улгосите имат резерви по този въпрос.

— Боях се, че ще погледнеш на нещата тъкмо по този начин.

Тази сутрин маршрутът им толкова често изменя посоката си, че към обяд Гарион се чувстваше съвсем объркан. Въпреки смразяващия студ небето беше покрито с облаци в наситено сив, оловен цвят. Като че ли студът беше замразил всички други цветове на света. Небето беше сиво; снегът — монотонно, мъртвешки сиво-бял; стволовете на дърветата — изцяло сиво-черни. Дори шеметно бързата вода в потоците, край които минаваха, изглеждаше сиво-черна между отрупаните със сняг брегове. Белгарат се движеше уверено и им показваше посоката.