Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Тази страна гъмжи от чудовища, принц Келдар — обърна се Мандорален към дребничкия драснианец. — Преди няколко години десетина глупави млади рицари, мои познати, навлязоха в тези планини, за да подложат на изпитание храбростта и дързостта си срещу отблъскващите зверове. Нито един не се върна.

На следващия хребет ги посрещна истински ураган. Снегът летеше насреща им с виещия вятър.

— Трябва да се скрием някъде, докато фъртуната отмине, Белгарат — изкрещя Барак, за да надвика вятъра. Опитваше се да придърпа около тялото си плющящата на вятъра наметка от меча кожа.

— Ще се спуснем в следващата долина — отговори Белгарат, който също се бореше със своята наметка. — Сред дърветата ще сме на завет.

Заслизаха към боровете в дъното на котловината пред тях. Гарион се уви в пелерината си и наведе глава срещу вятъра.

Плътната стена млади борове пречупи силата на вихъра, ала снежната вихрушка продължаваше да фучи. Спряха конете.

— Днес няма да успеем да стигнем по-далеч, Белгарат — заяви Барак, докато изтърсваше снега от брадата си. — Може да се подслоним тук и да изчакаме до сутринта.

— Какво е това? — остро попита Дурник и наведе глава на една страна.

— Вятърът — сви рамене Барак.

— Не. Слушай.

През воя на вихъра до тях долетя пронизителен цвилещ звук.

— Ето там — посочи Хетар.

Смътните очертания на десетина подобни на коне животни тъкмо прекосяваха хребета зад тях. Виждаха се като в мъгла заради обилния снеговалеж. Приближаваха се. На едно възвишение точно над пътешествениците стоеше огромен жребец. Гривата и опашката му се мятаха на вятъра. Цвиленето му беше пронизително като писък.

— Хрулги! — остро изрече Белгарат.

— Можем ли да им избягаме? — попита Силк с надежда.

— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Освен това те са открили следите ни. Ще ни преследват оттук до Пролгу, ако се опитаме да бягаме.

— Значи трябва да ги научим да се боят от нашите следи и да ги избягват — заяви Мандорален и откачи щита от седлото си. Очите му блестяха.

— Пак се връщаш към старите си навици, а, Мандорален? — отбеляза кисело Барак.

Лицето на Хетар придоби онзи особен безизразен вид, който се появяваше винаги, когато алгарът общуваше с коне. Накрая той потрепера, очите му помрачняха от отвращение.

— Е? — попита го леля Поул.

— Не са коне — каза алгарът.

— Знаем че не са, Хетар — каза тя. — Но можеш ли да им направиш нещо? Да ги изплашиш и да ги прогониш?

— Гладни са, Поулгара — поклати глава той. — Освен това са тръгнали по следите ни. Водачът, изглежда, има много по-голяма власт над тях, отколкото би имал, ако бяха коне. Може би щях да изплаша един или два от по-слабите, ако го нямаше него.

— Значи ще трябва да се бием — мрачно отсече Барак и също откачи щита си.

— Не мисля така — отговори Хетар с присвити очи. — Струва ми се, че ключът към всичко е жребецът. Той господства над цялото стадо. Смятам, че ако го убием, останалите ще избягат.

— Добре — рече Барак. — Тогава да опитаме с жребеца.

— Би било добре да вдигнем шум — предложи Хетар. — Нещо, което да прозвучи като предизвикателство. Това може да го накара да излезе начело, за да му отговори. В противен случай трябва да преминем през цялото стадо, докато се доберем до него.

— Може би това ще го предизвика — каза Мандорален, вдигна рога си и го наду. Разнесе се режещ, еклив звук, който литна като плясък от камшик сред вихъра.

Пронизителният писък на жребеца веднага му отговори.

— Струва ми се, че ще има резултат — отбеляза Барак. — Я свирни пак, Мандорален.

Мандорален отново наду рога и жребецът отново изцвили пронизително. После огромният звяр хукна от върха на хребета, бясно си проби път през стадото и връхлетя срещу тях. Отново издаде пронизителен писък и се изправи на задните си крака. Ноктите му блеснаха в омесения със сняг въздух.

— Хайде — изръмжа Барак, пришпори огромния си жребец и се понесе напред, хвърляйки зад гърба си цял водопад сняг. Хетар и Мандорален литнаха след него от двете му страни. Мандорален наведе копието си и сред вятъра се понесе някакъв странен звук — рицарят се смееше.

Гарион извади меча си и застана с коня си пред леля Поул и Се’недра. Съзнаваше, че това вероятно е безполезен жест, ала все пак го направи.

Два звяра, подчинявайки се може би на незабелязана от никого команда от страна на водача, се втурнаха напред, за да отрежат пътя на Барак и Мандорален. Самият водач се отправи срещу Хетар, сякаш осъзнал, че алгарът е най-голямата опасност за стадото. Първият хрулгин се изправи на задните си крака, оголил зъби като котка и широко разтворил предните си, завършващи със страшни нокти крака. Мандорален наведе копието си и го заби в гърдите на ръмжащото чудовище. От устата на хрулгина потече кървава пяна, той се олюля и падна, но все пак успя да направи на трески копието на Мандорален с ноктите си.