Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Сигурен ли, че трябва да вървим натам? — попита го веднъж треперещият Силк. — През целия ден се движим срещу течението на потока, а сега казваш, че трябва да се спуснем надолу.

— След няколко мили ще навлезем в друга долина. Имай ми доверие, Силк. Бил съм тук.

Силк се загърна по-плътно с тежката си пелерина.

— Просто ставам нервен в непознати земи — възрази той взрял се в тъмната вода на реката, покрай която яздеха.

Далеч зад тях се разнесе странен звук — някакво безсмислено дюдюкане, наподобяващо смях. Леля Поул и Белгарат бързо се спогледаха.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Скален вълк — лаконично отвърна Белгарат.

— Не ми прилича на вой на вълк.

— Не е вълк. — Старецът предпазливо се огледа. — Най-често тези животни ядат мърша и ако са обикновена дива глутница, вероятно няма да ни нападнат. Още е прекалено рано, зимата не е напреднала и не са така отчаяни. Ако обаче сме попаднали на някоя от глутниците, отгледана от елдраки, ни очакват неприятности. — Той се изправи на стремената, за да погледне напред, и каза: — Хайде малко да ускорим ход. И внимавайте много.

Мандорален, чиято броня блестеше от полепналите кристалчета мраз, погледна назад, кимна и се понесе в тръс край разпенената черна вода на планинската река.

Зад гърбовете им пронизителният скимтящ смях стана по-висок.

— Преследват ни, татко — каза леля Поул.

— Чувам. — Старецът започна да претърсва долината с поглед; лицето му беше тревожно свъсено. — Я погледни ти, Поул. Не искам изненади.

Очите на леля Поул станаха замислени и откъснати от всичко — тя обхождаше с ума си обраслата с гъсти гори долина.

— Има един елдрак, татко. Следи ни. Умът му е истински канал за нечистотии.

— Всичките са такива — отговори старецът. — Можеш ли да разбереш как се казва?

— Грул.

— Тъкмо от това се боях. Знаех си, че наближаваме неговата територия. — Улф пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири.

Барак и Мандорален спряха и зачакаха, докато останалите се изравниха с тях.

— Ще имаме неприятности — каза Белгарат сериозно. — Дебне ни един елдрак с цяла глутница скални вълци. Точно в този момент ни наблюдава. Кога ще ни нападне е само въпрос на време.

— А какво представлява елдракът? — попита Силк.

— Елдраките са свързани с алгротите и тролите, но са много по-интелигентни от тях. И много по-едри.

— Но защо е само един? — попита Мандорален.

— Един е достатъчен. Този вече съм го срещал. Казва се Грул. Той е едър, бърз и жесток. Яде всичко, което се движи, и въобще не го е грижа дали е мъртво, или не, преди да започне да лапа.

Дюдюкащият смях на скалните вълци се приближи още повече.

— Хайде да намерим някое открито място и да накладем огън — рече старецът. — Скалните вълци се плашат от пламъците. Няма никакъв смисъл да се бием с тях и с Грул, ако успеем да го избегнем.

— Тук добре ли е? — предложи Дурник и посочи широко, покрито със сняг парче земя, издадено напред сред тъмната вода на реката. Плитчината се свързваше с брега чрез тясна ивица от пясък и чакъл.

— Да, тук лесно можем да се защитим — одобри избора му Барак, оглеждайки мястото с присвити очи. — Реката ще ги възпира и няма да могат да ни нападнат в гръб. А по суша могат да минат единствено по тази тясна ивица чакъл.

— Добро е — лаконично се съгласи и Белгарат. — Да вървим.

Бързо стигнаха до покритата със сняг земя, разчистиха преспите с крака, а Дурник се зае да накладе огън под един голям, довлечен от водата сив дънер, който препречваше наполовина тясната ивица, осигуряваща достъп до избраното от тях място. След няколко секунди оранжевите пламъци започнаха да облизват дънера от всички страни и скоро той пламна.

— Помогнете ми — рече ковачът и започна да трупа върху пламъците още дърва. Барак и Мандорален отидоха до натрупаните от горната страна на чакълестия бряг дървета и започнаха да мъкнат клони и цели дънери. След четвърт час пламъците пращяха буйно по цялата дължина на тясната пясъчна ивица и изцяло откъсваха Гарион и приятелите му от тъмните дървета край брега на реката.

— Ей, за пръв път да се стопля днес — усмихна се Силк и се обърна с гръб към огъня.

— Идат — предупреди Гарион. Бе уловил няколко потайни движения сред черните стволове на дърветата.

Барак надникна над пламъците и мрачно отбеляза:

— Ама че са големи!

— Колкото магарета — потвърди Белгарат.

— Сигурен ли си, че се боят от огъня? — нервно попита Силк.