Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Барак отблъсна с щита си страшния удар на втория звяр и със страхотен замах на тежкия си меч разцепи главата му. Чудовището се сгромоляса и се заблъска в снега в предсмъртни конвулсии.

Хетар и водачът започнаха да се дебнат сред снежната вихрушка. Движеха се предпазливо в кръг, гледайки се очи в очи със смъртна напрегнатост. Изведнъж водачът се вдигна на задните си крака и скочи напред. Огромните му лапи бяха широко разтворени, ноктите по тях стърчаха грозно. Ала конят на Хетар, чийто ум бе свързан с ума на ездача, навреме избегна страхотния удар. Хрулгинът се завъртя и отново се впусна в атака, ала конят на Хетар още веднъж отскочи встрани. Безсилен срещу врага си, вбесеният водач изрева пронизително, удари още веднъж, ала ноктите му и този път пропуснаха целта. Конят на Хетар заобиколи полуделия от ярост звяр, след това литна напред, а самият Хетар скочи от седлото и възседна водача. Дългите му яки крака се сключиха около ребрата на хрулгина, а дясната му ръка сграбчи гривата на животното.

Водачът пощуря — за пръв път в историята на целия му животински род тъкмо той бе усетил тежестта на ездач върху гърба си. Започна да се мята, да се изправя на задните си крака, да реве и да се мъчи да хвърли Хетар. Останалите от стадото, които се готвеха за нападение, се отдръпнаха колебливо назад, наблюдавайки с неразбиращ ужас дивите опити на своя водач да се отърве от ездача. Мандорален и Барак смаяно спряха конете си, докато Хетар яздеше побеснелия жребец, описвайки широки кръгове сред виелицата. После Хетар плъзна ръка към левия си крак и измъкна от ботуша си дълга широка кама. Той познаваше конете и знаеше къде трябва да нанесе удар.

Още първият му замах беше смъртоносен. Изпотъпканият сняг стана червен. Водачът се вдигна на задните си крака за последен път, изцвили, от устата му бликна кръв. Коленете му бавно се огънаха и той се преметна на една страна. Хетар скочи от гърба му в последния момент.

Стадото хрулги се обърна и с ужасено цвилене изчезна във виелицата.

Хетар мрачно изчисти камата си в снега и я прибра в ботуша си. После постави за миг ръка върху врата на мъртвия водач и огледа утъпкания сняг — търсеше сабята си, която беше хвърлил по време на страшния скок върху гърба на звяра.

Мандорален и Барак се взираха в лицето му с дълбоко уважение.

— Истински срам е, че са луди — хладно каза алгарът. — За миг — наистина само за миг — почти достигнах до него и двамата бяхме едно. После обаче лудостта му отново се върна и трябваше да го убия. Само да можехме да ги опитомим… — Той поклати глава. — Е, както и да е. — И със съжаление сви рамене.

— Наистина ли би яздил такова нещо? — Гласът на Дурник прозвуча изумено.

— Никога не бях яздил такова великолепно същество — тихо отрони Хетар. — И никога няма да забравя какво изпитах. — После високият мъж им обърна гръб, отдалечи се и се взря в снежната вихрушка.

Прекараха нощта на завет под боровете. На следващата сутрин вятърът беше утихнал, макар че когато тръгнаха, все още валеше силен сняг. Преспите бяха дълбоки до коляно и конете вървяха трудно.

— Ако натрупа още малко, ще заседнем, Белгарат — навъсено рече Силк.

— Не се безпокой — каза старецът. — Оттук нататък ще вървим само през долини и те ще ни изведат точно до Пролгу.

— Белгарат — извика Барак, който яздеше начело на групата. — Тук има някакви пресни следи.

Старецът излезе напред и поспря, за да ги огледа.

— Алгрот — изрече лаконично той. — Добре ще е да си държим очите отворени на четири.

Продължиха предпазливо напред. Мандорален за малко спря, за да си отреже ново копие.

— Аз бих се отнесъл със съмнение към оръжие, което непрекъснато се чупи — отбеляза Барак, когато рицарят отново възседна коня си.

Мандорален сви рамене и бронята му изскърца.

— Човек винаги може да намери дървета наоколо, милорд — отговори той.

Когато стигнаха боровете в долината, Гарион чу познат лай.

— Дядо — изрече предупредително той.

— Чувам ги — отвърна Белгарат.

— Колко са според теб? — попита Силк.

— Десетина — каза Белгарат.

— Осем са — поправи го с твърд глас леля Поул.

— Дали ще посмеят да ни нападнат, ако са само осем? — попита Мандорален. — Онези, които срещнахме в Арендия, изглежда, се окуражаваха от многочислеността си.

— Сигурно леговището им е някъде наблизо — рече старецът. — Всяко животно се опитва да защити бърлогата си. Почти съм сигурен, че ще ни нападнат.

— Тогава трябва веднага да ги открием — уверено заяви рицарят. — По-добре е да ги унищожим тук, на място, което сме избрали ние, отколкото да ни изненадат в някаква засада.