Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Горимът поклати глава.

— Молиш ме за нещо невъзможно, Белгарат. Всичките гадатели са фанатици. Никога не би могъл да убедиш някой от тях да напусне свещените пещери тук, под Пролгу — особено сега. Целият ми народ очаква появата на детето горим; всеки фанатик е убеден, че именно той ще открие детето и ще го покаже на племената. Дори не бих могъл да заповядам на някой от тях да те придружи. Гадателите се смятат за свети хора и аз нямам власт над тях.

— Може да не се окаже чак толкова трудно, колкото смяташ. — Белгарат отмести чинията си и посегна към чашата. — Гадателят, от когото се нуждая, се нарича Релг.

— Релг ли? Той най-лошият. Събрал е последователи и цели часове проповядва в далечните галерии. Никога не би могъл да го убедиш да напусне пещерите.

— Не мисля, че ще ми се наложи да го правя, горим. Не аз съм избрал Релг. Това решение е взето много преди да се родя. Просто изпрати човек да го доведе.

— Щом искаш — рече горимът с глас, изпълнен със съмнение. — Ала не смятам, че ще пожелае да те придружи.

— Ще пожелае — уверено му каза леля Поул. — Същата онази сила, която ни събра заедно, ще доведе и него. И той, както всеки един от нас, няма друг избор.

Снегът и студът, които трябваше да понасят по време на пътуването до Пролгу, бяха вцепенили Се’недра, а топлината тук, в пещерите, я правеше сънлива. Безкрайният объркан разговор на Белгарат и странния горим също я приспиваше. Особената песен отново се разнесе отнякъде, отеквайки до безкрай в пещерите — това също я караше да се унася. Единствено навиците й, придобити в двореца на баща й, където дворцовият етикет се спазваше най-строго, я поддържаха будна.

Пътешествието беше ужасно. Тол Хонет беше топъл град и тя не бе привикнала със студено време. Струваше й се, че краката й никога няма да се стоплят. При това тя бе открила свят, изпълнен със сблъсъци, ужаси и неприятни изненади. В имперския палат в Тол Хонет огромната власт на баща й я бе предпазвала от всякакви опасности, ала сега тя се чувстваше уязвима. В един от редките моменти, когато беше напълно честна пред себе си, принцесата си призна, че злобното й отношение към Гарион се е породило от ужасното ново чувство на несигурност. Нейният безопасен, разглезен малък свят й бе отнет с един замах и тя се чувстваше изложена на безброй опасности, незащитена, уплашена.

Бедният Гарион. Той беше толкова хубаво момче. Принцесата малко се срамуваше, че тъкмо той трябваше да пострада заради лошия й нрав. Беше си обещала, че скоро — много скоро — ще седне да поговори с него и ще му обясни всичко. Той беше разумно момче и сигурно щеше да разбере. Това, разбира се, веднага щеше да премахне разрива, появил се между тях.

Усетил погледа й върху себе си, момъкът обърна за миг глава към нея, след това погледна встрани с очевидно безразличие. Очите на Се’недра станаха корави като ахати. Как се осмелява той? Тя си отбеляза тази постъпка наум и я прибави към списъка с множеството негови недостатъци.

Старият горим изпрати един от странните мълчаливи улгоси да доведе мъжа, за когото приказваха Белгарат и лейди Поулгара, после разговорът се насочи към по-общи теми.

— Успяхте ли да преминете необезпокоявани планините, или се сблъскахте с някакви трудности? — попита горимът.

— Имахме няколко срещи — отговори Барак нехайно и Се’недра си помисли, че е доста глупаво да се прави на скромен.

— Но благодарение на УЛ всички сте живи и здрави — заяви горимът набожно. — Кои от чудовищата се подвизават навън през този сезон?

— Сблъскахме се с хрулги, свети гориме — каза Мандорален. — И с няколко алгроти. Освен тях се натъкнахме и на един елдрак.

— Беше доста неприятен — сухо вметна Силк.

— Това се разбира от само себе си. За щастие броят им не е голям. Те са ужасни чудовища.

— Забелязахме — рече Силк.

— Кой точно беше този?

— Грул — отговори Белгарат. — Срещал съм се с него и преди и той, изглежда, ми имаше зъб. Съжалявам, горим, но трябваше да го убием. Нямахме друг изход.

— А! — изрече горимът с едва доловима нотка на болка в гласа. — Бедният Грул.

— На мен лично не ми липсва твърде много — заяви Барак. — Не се опитвам да бъда дързък, свети гориме, ала не смятате ли, че би било добре да изтребите някои от по-неприятните зверове в тези планини?

— Те са деца на УЛ като нас — обясни горимът.

— Но ако ги нямаше, вие бихте могли да се върнете на повърхността на земята, горе под слънцето — изтъкна Барак.