Дейвид Едингс - Гарион

— Много умно, Белгарат — каза. — Ти ме използваш, нали? Ако аз блокирам тази граница, няма да ти се налага да мислиш за нея.

Ухилих му се в отговор.

— Ще се наложи и ти да свършиш нещо, Ран Вордю. Ситуацията го изисква. Хонетите ще започнат да ти викат Ран Вордю Пилешките гърди, ако не пратиш легионите си в някаква посока. Гарантирам, че алорните няма да минат през тази граница. А благородническите фамилии ще оценят, че си взел мерки за тяхната защита. И двамата ще спечелим.

— Насаждаш ме на пачи яйца, старче.

— Знам — отвърнах. — Това обаче зависи и от теб. Знаеш какво ще се случи и ти е известно как е най-добре да постъпиш. О, още нещо. Кой е най-тясно обвързан с търговията в Нийсия?

— Хонетите — отвърна кратко той. — Затънали са до уши там. Инвестирали са милиони.

А после зловеща усмивка бавно изгря на лицето му.

— Разрушаването на нийсийската икономика ще ги доведе до банкрут, нали се сещаш?

— Колко жалко! Виждаш ли, Ран Вордю, всяко зло за добро! Твоята работа е само да следиш всичко да стане по плана. Е, и двамата имаме много работа, така че няма да ти губя повече времето. Обмисли го добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.

После се поклоних официално и го оставих на неговите забавления.

Една от онези летни бури се изви над Великото западно море и започна да сипе дъжд и гръмотевици над брега, та ми трябваше почти седмица, за да се върна във Вал Алорн. Валкор беше подготвил флотата и сега събираше армията си. Свързах се с Белдин и той ми препоръча алгарите и драснианите да обединят силите си в Крепостта на алгарите, откъдето заедно да тръгнат на юг. Изглежда всичко се развиваше по план и аз разреших на Валкор и свирепите му воини да поемат на път.

Бурята най-сетне утихна и ние тръгнахме от Вал Алорн под сияещо синьо небе. Имах няколко напрегнати мига, докато минавахме край Вълната на Черек, но иначе пътуването до Острова на бурите мина гладко.

Срещата между Валкор и Бранд на пристана беше много емоционална. Бранд беше загубил своя крал, а Валкор — един от братята си алорнски крале. Валкор предложи да вдигнем няколко тоста в памет на загиналите, но аз тутакси прекратих този изблик на чувства.

— Изоставаме, господа — казах сухо. — Радек и Чо-Рам вече са в Толнедранските планини, а пътят до устието на Змийската река е дълъг. Можем да пием след края на войната. Риванците да се качват на борда и да тръгваме.

Плавахме на юг покрай Арендия и Толнедра и хвърлихме котва край устието на Горската река. Ран Вордю беше послушал съвета ми и легионите му охраняваха северния бряг на реката.

Чакахме няколко дни. Разстоянието до делтата на Змийската река беше съвсем късо, но аз не исках да подплаша нийсанците като хвърля котва в техни крайбрежни води, докато чакаме Радек и Чо-Рам да заемат позиции.

Сутринта на третия ден тъкмо бях излязъл на палубата, когато гласът на Белдин зазвъня в главата ми:

— Белгарат! Буден ли си?

— Няма нужда да викаш, и така те чувам.

— Вече заехме позиция, но нека дадем ден-два на драснианските копиеносци да си поемат дъх. Доста ги назорихме, докато се спускахме през планините.

— Ще ни трябват няколко дни, докато се доберем до устието на Змийската река. Внимавай да не нарушиш границата на Толнедра. Ран Вордю е разположил легионите си по нея, а сега най-малко ни трябват инциденти с тях.

— Как го накара да го направи?

— Разясних му каква полза би имал от това. Прати хора да блокират всички пътища за отстъпление в тази посока. Аз ще се погрижа за това от нашата страна. Когато войниците ни се срещнат, можем да започваме.

— Дадено.

Така стана всичко. Аз първи бих признал, че толнедранските легиони свършиха много добра работа, макар да не правиха нищо друго освен да стоят на границата.

Нийсанците винаги са вярвали, че техните джунгли могат да ги защитят от всичко. Изтощихме до смърт копиеносците на Радек, но успяхме да стигнем Нийсия преди дъждовния период. Тресавищата бяха почти сухи, а дърветата — изсъхнали. Нийсанците се бяха изпокрили в джунглата и ние я запалихме под краката им. После ми казаха, че облаците пушек стигнали на север чак до границата на хонетите. Значи са имали възможност да помиришат как горят парите им. Вордюните, боруните и хорбитите обаче приеха по-философски нещата.

Войните никога не са приятни, но нахлуването на алорните в Нийсия беше особено отблъскващо. Алгарската кавалерия подбра нийсанците отпреде си като стадо подплашени крави. Когато онези се опитаха да се спасят в клоните на дърветата, дойдоха драснианските копиеносци и ги нанизаха на пиките си. Череките и риванците подпалиха гората, а когато подгонените от паниката нийсанци се опитаха да отплават, свирепите бойци на Валкор просто ги натикаха обратно в пламъците. Честно казано, повдигаше ми се от всичко това, но ние все пак напредвахме.