Дейвид Едингс - Гарион

Той скочи от лодката и коленичи пред Геран.

— Не вярвам да се видим отново, Ваше Величество — каза тъжно той. — Сбогом!

Очите на малкото момче бяха зачервени от плач. Въпреки това то изопна рамене и погледна Пазителя в очите.

— Сбогом, Бранд — отвърна. — Знам, че мога да разчитам на теб за безопасността на народа ми и охраната на Сферата.

Беше смело малко момче и от него можеше да стане добър крал, ако събитията се бяха развили другояче.

Бранд се изправи на крака, отдаде чест и отблъсна лодката от брега.

— В къщата на майка си ли се връщаш? — попитах Поул.

— Не, татко. Зедар знае къде се намира тя и съм сигурна, че ще каже на Торак за нея. Не желая да ме изненадат посетители, когато най-малко ги очаквам. Все още притежавам онова имение в Ерат. Там ще бъдем на сигурно място, докато ти се върнеш от Нийсия.

— Не бива да се задържате там дълго, Поул — възразих аз. — Къщата сигурно се е разрушила още преди години.

— Не е, татко. Помолих я да не го прави.

— Сендария е различна страна сега, Поул. Сендарите дори не си спомнят за арендите. Една изоставена къща просто примамва да бъде ограбена и разрушена.

Тя поклати глава.

— Сендарите дори не подозират, че тя съществува. Моите рози са се погрижили за това.

— Не те разбирам.

— Дори не можеш да си представиш колко високи и гъсти могат да станат розовите храсти, ако малко ги поощриш. А аз насадих много розови храсти около къщата. Имай ми вяра, татко. Къщата си е още на мястото, но никой не я е виждал от падането на Во Вакюм. Аз и момчето ще сме в безопасност там.

— Сигурно, поне за известно време. Ще решим какво да правим, след като си разчистя сметките със Селмисра.

— Ако там е в безопасност, защо ще се налага да го местим?

— Защото родът трябва да бъде продължен, Поул. А това ще рече, че той трябва да се ожени и да му се роди син. Но е твърде вероятно да възникнат трудности, ако накараме някое момиче да се провира през розовите шипове, за да стигне до него.

— Заминаваш ли, дядо? — попита ме Геран със сериозно лице. По някаква необяснима причина всички тези малки момчета ме наричат така. Мисля, че това просто е в кръвта им.

— Да, Геран — отвърнах. — Ти ще си в безопасност с леля си Поул. Има нещо, което трябва да свърша.

— Предполагам, няма да се съгласиш да го поотложиш за известно време?

— Какво си наумил?

— Бих искал да те придружа, ала съм много малък. Ако изчакаш няколко години, ще бъда достатъчно голям, за да убия Селмисра със собствените си ръце.

Наистина беше алорн до мозъка на костите.

— Не, Геран. По-добре аз да свърша тази работа вместо теб. Селмисра може да умре и от естествена смърт, докато пораснеш, а ние не целим това, нали?

Той кимна.

— Не, не искаме това — отвърна неохотно. — Поне ще я цапнеш ли веднъж-дваж и заради мен, дядо?

— Имаш честната ми дума, момче.

— Ама силно — добави той свирепо.

— Мъже! — измърмори Поул гара.

— Ще държа връзка с теб, Поул — обещах й на прощаване. — А сега бягайте от този бряг, колкото се може по-скоро. Тук вероятно се спотайват повече нийсанци, отколкото изглежда на пръв поглед.

Поулгара понесе тъжния малък принц през езерото Салтурн към Медалия и Ерат. Аз за пореден път промених формата си и полетях на север в посока Вал Алорн.

През последните сто седемдесет и пет години, откакто Ран Хорб II основа кралство Сендария и един земеделец на име Фундор, който дотогава се препитаваше с отглеждането на бяла ряпа, беше възкачен на трона, сендарите бяха много заети. Почти през цялото време сечаха вековните дървета. Не одобрявам напълно тази тяхна дейност. Самата идея да се избиват живи същества, които са оцелели хиляди години наред, само за да посадиш на тяхно място ряпа, ми изглежда лишена от морал. Сендарите обаче са чистофайници до маниакалност и обожават правите линии. Ако започнат да строят път и насреща им се изпречи планина, и през ум няма да им мине да я заобиколят. Напротив, ще минат право през нея. И толнедранците са същите. За това обаче си има причини. Сендарите са странна смесица от всички раси. Ето защо някои от чертите на толнедранците са характерни и за тях.

Не ме разбирайте криво. Аз харесвам сендарите. Вярно, понякога са малко тесногръди, но мисля, че са най-почтените и чувствителни хора на земята. Смесената им природа обаче ги е очистила от маниите, които измъчват останалите раси.

(Как изобщо стигнах дотук?! Занапред не бива да ми позволявате да се отплесвам така. Може да си останем на едно и също място, ако не се придържам стриктно към разказа си.)