Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

И той се премести! Не колебливо, съпротивлявайки се сякаш на моето желание, а с невероятна лекота, като че ли през цялото време едно единствено докосване с пръст е можело да го прати далеч отвъд границите на долината.

— Е, момче — каза господарят, който изневиделица се бе озовал зад гърба ми, — вече бях започнал да се чудя колко ли време ще мине, преди да дойде този ден.

— Господарю — казах аз, невероятно объркан, — какво стана? Как е възможно такъв огромен камък да се премести с такава лекота?

— Той се премести, защото ти му заповяда, момче. Ти си човек, а това е просто камък.

Дали не бях чувал това изречение и преди?

— Могат ли и другите неща да бъдат направени по този начин, Господарю? — попитах аз, мислейки си за безкрайните часове, изгубени в безсмислени усилия.

— Всичко може да бъде направено така, момче. Просто концентрираш волята си върху това, което искаш да постигнеш и казваш думата. Толкова се чудих на упоритостта, с която предпочиташе да вършиш всичко с ръцете вместо с волята си. Дори бях започнал да се притеснявам, че може да се окажеш негоден.

Изведнъж всички неща, на които просто бях махвал с ръка, без да се замислям, си дойдоха по местата. Моят господар наистина ми бе „създавал“ работа с надеждата, че все някой ден ще науча тайната. Отидох отново до камъка и го докоснах. „Премести се!“ — заповядах му. Понесен от силата на моята воля, той се издигна във въздуха, лек като перце.

— По-лесно ли ти е да докосваш камъка, когато искаш да го преместиш, момче? — попита моят господар с нотка на любопитство в гласа.

Въпросът ме свари неподготвен. Дори не се бях замислял за това, че всъщност няма защо да докосвам камъка. Погледнах го отново.

— Премести се — казах, този път доста по-колебливо.

— Трябва да му заповядаш, момче, не да го молиш.

— Премести се! — изревах аз и камъкът подскочи, тласнат единствено от Волята ми и от Думата, обозначаваща моето желание.

— Така е доста по-добре, момче. Може би все пак има надежда за теб.

После ме осени друго прозрение. (Забелязвате ли колко бързо схващах някои неща?) Та нали вече бях успял да преместя каменната плоча, служеща за врата на кулата, само със силата на своето желание, при това още преди пет години!

— Ти си знаел през цялото време, че съм способен на това, нали, Господарю? Всъщност няма почти никаква разлика между този камък и плочата на входа, нали така?

Старецът се усмихна леко.

— Браво на теб, момче — похвали ме той.

Вече беше започнало да ми писва от това „момче“.

— А защо просто не ми каза? — попитах сърдито.

— Защото трябваше ти да го откриеш сам за себе си, момче.

— И цялата работа, която ми намираше през годините, не е била нищо повече от начин да ме накараш да разбера, че има и друг способ да се върши всичко?

— Разбира се — отвърна ми той някак разсеяно. — Как ти е името, момче?

— Гарат — казах му аз и изведнъж осъзнах, че той никога преди не ме е питал за името ми.

— Неподходящо име, момче. Особено за човек с твоя талант. Ще те наричам Белгарат.

— Както желаете, Господарю.

Замислих се за миг, тъй като не знаех дали следващият ми въпрос няма да му се стори твърде безочлив, но после поех дълбоко въздух и попитах:

— А как да ви наричам аз, Господарю?

— Казвам се Алдур — отвърна ми той с усмивка.

Естествено, бях чувал това име. Затова тутакси се проснах по очи на земята.

— Да не ти е зле, Белгарат?

— О, велики и всемогъщи Боже — казах аз с треперещ гласец, — прости моето невежество. Трябваше да те позная още от самото начало.

— Престани! — каза той с раздразнение. — Аз не съм като моя брат Торак, не обичам да ми се кланят. Изправи се на крака, Белгарат. Стани, ти казвам, момче! Държиш се глупаво.

Надигнах се колебливо и се свих в очакване да ме порази мълния или нещо подобно. Боговете не прощават на онези, които са ги разочаровали. Поне така смятах тогава. Сега, когато вече познавам достатъчно Богове, съм далеч по-наясно с техните нрави. При цялото ми уважение към тях ще отбележа, че в някои отношения те са по-ограничени дори от нас хората.

— И какво смяташ да правиш сега с живота си, Белгарат? — попита ме той.

Такъв си беше моят „господар“ — винаги ме оплиташе с въпроси, които отиваха далеч отвъд най-дългосрочните ми планове.

— Ще остана тук и ще ти служа, Господарю — казах аз възможно най-смирено.

— Нямам нужда от прислужници — каза той. — Последните няколко години бяха изцяло в твоя полза. Наистина, Белгарат, какво би могъл да направиш ти за мен?