Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Често съм се чудил какво ли е станало с тези, които не ме последваха — каза ми Горим с тъга в гласа.

— Аз мога да ти кажа, приятелю — отбелязах. — Натъкнах се на тях преди около двайсет и пет години. Устроили са си голям лагер северно от долината на моя Учител. Прекарах една зима при тях и после продължих пътя си. Съмнявам се, обаче, че ще завариш някой от тях жив. Те всички бяха вече много стари през онази зима.

Той ме погледна изумено, после се преви одве и горко заплака.

— Какво има, Горим? — възкликнах аз, стреснат от реакцията му.

— Толкова се надявах, че УЛ се е смилил и е отменил проклятието ми — отвърна той сломено.

— Проклятие?

— Да, аз ги проклех да изчезнат без следа от този свят. Проклятието е отнело плодовитостта на техните жени.

— Сега разбирам защо в лагера нямаше нито едно дете — казах. — Чудех се защо ми се радват толкова. Явно защото не са виждали дете от много, много отдавна. Така и не успях да науча каква е причината, тъй като не разбирах езика им.

— Те са говорили на древния език — каза Горим с тъга. — Точно като моите братя и сестри тук, в Пролгу.

— А откъде тогава си научил моя език? — попитах.

— Като водач на своя народ, аз съм длъжен да общувам от негово име с другите човешки раси — обясни ми той.

— А-ха — промърморих аз. — Има логика в думите ти.

Не след дълго разговорът между УЛ и Алдур приключи и двамата с моя Учител се върнахме в Долината, където се отдадох отново на заниманията си. Времето губеше стойност в границите на тази благословена долина и аз с готовност посвещавах години дори на най-простите неща. Изучавах дърветата, птиците, рибите и зверовете, насекомите и паразитите. Само на тревата отделих цели пет години. След време осъзнах, че не остарявам като останалите хора. Бях виждал достатъчно възрастни хора, за да съм наясно, че стареенето е част от това да бъдеш човек. Но по някаква причина това правило не важеше за мен.

— Учителю — казах аз една вечер, докато двамата с Алдур все още работехме въпреки късния час, — защо не остарявам?

— Нима искаш да остарееш, сине мой? — попита ме Алдур. — Аз лично не виждам кой знае каква полза в стареенето.

— Всъщност не съм се затъжил за старостта, Учителю — признах си, — но нормално ли е тя да ме подминава?

— Може би — отвърна ми той. — Ти имаш още много да учиш и дори сто човешки живота няма да са ти достатъчни, за да усвоиш нужните знания. На колко години си сега, сине мой?

— Скоро прехвърлих триста, Учителю.

— Това е една добра възраст, сине мой. Твоята страст към познанието те е съхранила. И ако пак се объркам и те нарека „момче“, поправи ме. Не ми се вижда уместно ученикът на един Бог да бъде наричан „момче“.

— Ще запомня това, Учителю — уверих го аз, като едва се сдържах да не дам воля на неописуемата си радост. Той за пръв път ме беше нарекъл свой ученик.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза Алдур с лека усмивка. — И кой е обектът на настоящите ти занимания, сине мой?

— Ще се опитам да разбера защо падат звездите, Учителю.

— Удачно подбрана тема, сине мой.

— А ти, Учителю… — започнах аз неуверено. — Какво изучаваш ти, ако не е твърде безочливо да задавам такъв въпрос.

— Все същото като преди, Белгарат — каза той, разтвори пръсти и аз видях, че върху дланта му лежи фаталният камък. — Лично УЛ го повери на грижите ми и затова мой дълг е да го опозная и да изуча предназначението му.

— Може ли един камък да има предназначение, Учителю? Имам предвид друго предназначение, освен да бъде просто камък? — Не знам защо, но близостта на камъка, чиято повърхност се бе загладила или по-скоро полирала от докосването на Учителя, ме правеше някак по-възприемчив. Тъкмо в онзи миг ме бе обзело смътното предчувствие, че камъкът ще предизвика верига от бурни събития в бъдещето.

— Този камък има невероятно важно предназначение, Белгарат, защото чрез него ще бъде променен този свят и всички, които живеят в него. Ако успея да проникна още по-дълбоко в неговата същина, вероятно ще мога да се подготвя за промяната. Тази задача е най-тежкото бреме, което съм носил някога на плещите си. — Той отново потъна в мълчание и продължи да върти камъка из ръцете си, взирайки се тревожно сякаш право в неговата сърцевина.

Определено нямах никакво желание да нарушавам повече реда на мислите му и затова се върнах към своите непостоянни звезди.

След време при нас дойдоха и други. Някои от тях се появяваха уж съвсем случайно, точно както се бях появил и аз. Други търсеха именно Алдур, за да се учат от него. Един от тях беше Зедар.