Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Както виждате, и аз можех да се изразявам не по-зле от Зедар.

— Твоята воля трябва да решава за подобни неща — продължих аз. — Ако се окаже, че не ти е приятен, веднага ще го изведа отвън, ще го превърна в морков и така ще сложа край на всичко.

— Думите ти не са уместни, Белгарат — скастри ме Алдур.

— Прости ми, Учителю — казах смирено.

— Ти ще го обучиш, Белгарат. Ако се справи с изпитанието, извести ме.

Изръмжах на ум, проклинайки бъбривостта си. Глупавото ми предложение да озеленчукоподобя непознатия ме бе обвързало с него. Но Алдур беше мой Господар и затова просто казах:

— Ще бъде сторено, Учителю.

— Какъв е предметът на настоящите ти занимания, сине мой?

— Търся причината, поради която са възникнали планините, Учителю.

— Забрави засега планините, Белгарат. Вместо тях се заеми с изучаването на този човек. Може пък новото занимание да извика у теб повече любов към съществата от твоя вид.

Мога да усетя чудесно кога ме мъмрят и затова дори не опитах да споря. Само въздъхнах.

— Да бъде волята ти, Учителю — съгласих се аз, каейки се горко за своята глупост. Почти бях открил тайната на планините и хич не исках тя да ми убегне. Но после си спомних колко търпение бе проявил моят Учител, когато се появих за пръв път в Долината. Затова набързо преглътнах раздразнението си… Е, поне в известна степен.

Но още щом излязохме от кулата, от смирението ми не остана и помен. За мой срам трябва да призная, че тутакси се заех да превърна живота на горкия човек в истински ад. Унижавах го, гълчах го, натоварвах го с невъзможни задачи и после се смеех злорадо на опитите му да се справи. С две думи, тайничко се надявах, че ще успея да направя живота му толкова отвратителен, че да не издържи и сам да си тръгне.

Но той не си тръгна. Премина през всичките ми гаври с търпение, от което понякога ми се искаше да крещя. Тоя човек нямаше ли някакво достойнство? И сякаш за да ме накара да се почувствам още по-бесен и засрамен, той научи тайната на Волята и Думата за шест месеца. Моят Учител му даде името Белзедар и го прие като свой довереник.

След време двамата се сдобрихме. Реших, че след като най-вероятно ще прекараме следващите десетина века заедно, по-добре ще е да се погаждаме. В края на краищата, след като му избих от ума слабостта към преувеличенията и изкълчените фрази, Белзедар се оказа нелошо момче. Умът му беше невероятно бърз, но той бе достатъчно тактичен, за да не ми припомня при всяка удобна възможност, че същото не може да се каже за мен.

Тримата — Учителя, Белзедар и аз — се научихме да се занимаваме със своите дела така, че да си пречим възможно най-малко.

После дойдоха и други. Кира и Тира бяха пастири близнаци от народа на алорните, които се изгубили и скитайки насам-натам се озовали най-накрая в Долината… За да останат. Умовете им бяха така здраво свързани, че те винаги мислеха за едни и същи неща по едно и също време и дори си довършваха изреченията един на друг. Независимо от това, че са алорни, Белкира и Белтира са най-незлобливите и внимателни хора, които някога съм познавал. Всъщност аз винаги съм бил силно привързан към тях.

Макор беше следващият, който пристигна при нас. Той идваше от толкова далече, та бе странно, че въобще е чувал за нашия Учител. Всеки от нас четиримата бе дошъл в Долината, облечен в дрипи, но не и Макор. Той дойде пременен с копринена мантия, подобна на тези, които са сега на мода в Тол Хонет. Беше истински гражданин — интелигентен и добре образован. Естествено, двамата си допаднахме от самото начало.

Учителя го препита набързо и реши, че е подходящ — с обичайните уговорки, разбира се.

— Но, Учителю — възпротиви се яростно Белзедар, — той не може да бъде наш събрат. Той е дал, а далите са безбожници.

— Всъщност съм мелсен, старче — поправи го Макор с онзи свръхцивилизован маниер, който винаги е влудявал Белзедар. Сега разбирате ли защо Макор толкова ми хареса още от самото начало?

— Каква е разликата? — тросна му се Белзедар.

— Огромна, друже — отвърна му Макор, оглеждайки идеално поддържаните нокти на ръцете си. — Ние, мелсените, сме се отделили от тях толкова отдавна, че сега сме дали точно толкова, колкото алорните са мараги. Но ако ти харесва повече, смятай ме за дал. Аз бях призован, точно като вас. Точка.

Тогава си спомних за странните стечения на обстоятелствата, които ме бяха накарали да напусна Гара и хвърлих един укорителен поглед на Учителя. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че той дори успя да наподоби нещо като леко притеснение?