Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Белзедар се пени още известно време, но тъй като наистина не можеше да направи нищо, накрая просто тръгна нанякъде, мърморейки недоволно.

Следващият, който се присъедини към нас, беше Самбар от народа на ангараките. Самбар, разбира се, не беше истинското му име. Имената на ангараките са толкова отвратителни и неблагозвучни, че Учителя му направи истинска услуга като го прекръсти. Това момче — той беше само на петнайсет, когато дойде при нас — ми стана симпатично още от самото начало. Никога не съм виждал толкова окаян човек. След като пристигна, Самбар просто седна пред входа на кулата, направо на земята, готов да срещне смъртта си, ако не бъде приет. Белкира и Белтира, разбира се, го нахраниха. Те бяха преди всичко пастири и просто не можеха да оставят което и да е същество гладно. След около седмица, когато стана ясно, че Самбар в никакъв случай няма да влезе в кулата, Учителя слезе при него. Алдур никога преди не бе правил нещо подобно. Той си поговори известно време с юношата на някакъв отвратителен език — староангаракски, както разбрах по-късно — и след това го повери на Белкира и Белтира. Защото едва ли някой бе имал такава въпиюща нужда от внимание и грижи.

След време, когато близнаците го научиха да говори нормален език, който да не изисква толкова джавкане и плюнчене, Белсамбар ни разказа своята история. Омразата ми към Торак води началото си именно оттогава. Макар че Торак не можеше да бъде винен за всичко, което се бе случило с нашия ангаракски побратим. През годините научих, че възгледите на свещенослужителите не винаги са заимствани от възгледите на Бога, когото обслужват. И тъй като не съм абсолютно убеден, в този случай ще допусна възможността човешките жертвоприношения да са били израз на извратеното съзнание на гролимите, свещениците на Торак. Така или иначе Торак не си беше мръднал и пръста, за да спре тази практика.

И за да сложа край на морализаторското си отклонение — и двамата родители на Белсамбар били принесени в жертва от гролимите, а той самият бил заставен да гледа, като изпитание на вярата му. Но сметките им излезли криви. Понякога гролимите са такива глупаци. Както и да е… На крехките девет години Белсамбар станал атеист. Той се отрекъл не само от Торак и неговите гролими, а и от всички Богове.

Точно затова го призовал и нашият Учител. В този случай обаче „призоваването“ трябва да е било доста по-зрелищно от моето скромно „насочване“ към Долината. Белсамбар беше ни повече, ни по-малко в състояние на религиозен екстаз, когато пристигна при нас. Но пък от друга страна той си беше ангарак, а ангараките винаги са били малко странни, когато нещата опрат до религия.

Пръв Белмакор подхвърли идеята ние, учениците, да си построим свои собствени кули. И нищо чудно — мелсените от край време си умират да строят. Иначе е вярно, че кулата на Учителя беше започнала да ни отеснява.

Доколкото си спомням, строежът на кулите отне няколко десетилетия. Към тази задача подходихме по-скоро като към хоби, отколкото като към належащ проблем. Естествено, всички се възползвахме от „преимуществата“ на своето обучение, но дялането на камъни си остава досадно занимание, дори когато за целта не ти се налага да използваш чук и длето. Скоро наоколо почти не останаха големи скали, а с течение на годините строителният материал ставаше все по-оскъден.

Струва ми се, че беше краят на едно лято, когато реших най-после да приключа със строежа на своята кула, просто за да не ми се налага да мисля повече за него. Освен това кулата на Белмакор беше почти завършена, а аз все пак бях първият ученик на Алдур. Затова, мислех си, няма да е много удачно, ако му позволя да ме изпревари. По силата на какви детински причини се захващаме понякога сериозно за работа, а?

И тъй като с моите побратими на практика бяхме разчистили скалите от Долината, наложи ми се да отида на север до самите покрайнини на гората, в търсене на строителен материал. Тъкмо се мотаех насам-натам и се оглеждах за нещо, което да ми свърши работа, когато неочаквано усетих как нечий натрапчив поглед се заби в гърба ми. Чувството, че си гледан, е доста неприятно, а мен лично ме влудява.

— Можеш спокойно да излезеш — казах аз. — Знам, че си там.

— Само без номера — изръмжа един отвратителен глас, който идваше от близкия гъстак. — Опитай нещо и ще те разкъсам на парченца.

Тоя приятел май не преливаше от симпатии към мен.

— Не ставай глупак — отвърнах му. — Нищо няма да ти направя.