Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Разбираш ли каква е ситуацията? — попитах го.

— Ще трябва да правя това, което ти ми казваш.

— Именно. — Всичко се нареждаше чудесно. — Да се върнем сега до мястото, където се запознахме. Имам една малка задачка за теб.

Връщането ни отне доста време. Когато се озовахме отново в гората, аз му посочих едно пресъхнало корито на ручей, пълно с чудесни кръгли камъни в подходящ размер.

— Виждаш ли тези камъни? — попитах.

— Разбира се, че ги виждам, тъпчо! Да не съм сляп!

— Толкова се радвам за теб. Искам да ги подредиш до моята кула. Повтарям — да ги подредиш, не да ги нахвърляш. — Настаних се удобно под едно сенчесто дърво. — Хайде, бъди така добър.

Това май почваше да ми харесва.

Той се втренчи в мен за миг и после се обърна към пресъхналото корито.

И тогава камъните започнаха да изчезват един по един! Всъщност дори можех да почувствам как го прави! Не е за вярване, нали? Дин вече знаеше тайната! Това беше първият случай на спонтанно магьосничество, с който се срещах.

— Сега какво? — тросна ми се той.

— Откъде си научил това? — троснах му се на свой ред и аз.

Той сви рамене.

— Забърсал съм го някъде — отвърна ми. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не го можеш?

— Разбира се, че го мога, но… — Все пак успях да се спра овреме. — Сигурен ли си, че са на нужното място?

— Нали ги искаше подредени до твоята кула? Върви да провериш, ако не вярваш. Аз знам къде са. Нещо друго?

— Да се връщаме обратно — процедих през зъби.

Беше ми необходимо доста време, за да си възвърна самообладанието. Бяхме изминали повече от половината разстояние, когато най-после реших, че мога да му задам няколко въпроса, без да се изложа.

— Откъде си? — Банално, признавам, но все отнякъде трябваше да започна.

— Къде съм роден ли? Трудничко е да се каже. Аз доста пътувам. Хората обикновено не си падат особено по мен. Обаче съм им свикнал. Така е откак се помня.

— Нима?

— Както разбрах по-късно, хората от селото на майка ми са си имали доста прост начин да се отърват от недъгавите. Още щом ме мернали за пръв път, тутакси ме занесли в гората да умра от глад или пък да ме хапне за закуска някой не особено придирчив вълк. Майка ми вероятно е била сантиментална по душа, защото се е измъквала редовно от селото да ме кърми.

А аз си мислех, че моето детство е било трудно.

— Тя обаче все пак спря да идва около година след като проходих — допълни той с преднамерено рязък тон. — Може да е умряла… А може и да са я спипали и да са я убили. Оттам нататък се оправях сам.

— Как си оцелял?

— Има ли някакво значение? — Все пак в погледа му се долавяше далечна болка. — В гората има цял куп неща, които стават за ядене, стига да не си твърде претенциозен. Лешоядите и гарваните, да речем, нямат проблеми с храната. Научих се да ги следя. Доста рано разбрах, че на всяко място, около което кръжат лешояди, има нещо за ядене. След време се свиква и с миризмата.

— Ти си животно! — възкликнах аз.

— Ние всички сме животни, Белгарат. — Това беше първият път, когато той се обърна към мен по име. — Аз съм по-добър в това от повечето хора, защото имам сериозен опит зад гърба си. Сега какво ще кажеш да сменим темата?

Ето че станахме седем. По онова време всеки от нас вече беше наясно, че други няма да дойдат. Признавам, бяхме доста странна компания, но фактът, че живеехме в отделни кули, ни помагаше да сведем търканията до възможния минимум.

Присъединяването на Белдин към нашата задруга не се оказа толкова сериозен проблем, колкото предполагах в началото. Не че нашият дребен побратим се цивилизова кой знае колко през следващите няколко години. По-скоро ние привикнахме с неговата дива природа. Поканих го да живее в моята кула през прословутия първоначален период — времето преди Алдур да го приеме като пълноправен ученик. Скоро осъзнах, че зад това несъразмерно, грозновато чело се крие мозък. И то какъв! Като изключим евентуално Белмакор, Белдин определено беше най-умният сред нас. Те двамата спореха с години по въпроси на логиката и философията, толкова отвлечени и неразбираеми, че никой от нас не можеше дори да схване за какво си говорят. Което въобще не им пречеше да изпитват невероятно удоволствие от тези спорове.

Отне ми известно време да убедя Белдин, че по някое изкъпване през месец или два едва ли ще навреди на здравето му. Така придирчивият Белмакор щеше да се престраши и да скъси дистанцията, за да не се налага да крещят непрекъснато, докато спорят. Както често отбелязва моята любима дъщеря, аз самият не съм сред фанатичните почитатели на хигиената. Но Белдин понякога наистина се увлича в безразличието си към сапуна и топлата вода.