Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Аз кимнах.

— Да, Учителю. Било е още преди да създадете човека.

— Да — каза той. — Човекът беше нашето последно творение. Що се отнася до останалите, ние се посъветвахме помежду си и решихме, че много от тях са неудачни, затова трябва да ги унищожим. Но УЛ ни забрани да го правим.

— УЛ? — Споменаването на това име ме сепна. Бях го чувал така често в лагера на старците.

— Както виждам, чувал си за него. — Беше абсолютно безсмислено да се опитвам да скрия каквото и да е от Учителя. — Както ти казах, УЛ ни забрани да унищожим своите творения и това доста засегна някои от нас. Най-вече Торак. Моят брат Торак мрази ограничения и забрани от всякакъв вид. Мисля, че точно по негово настояване изпратихме на УЛ негодните същества, като преди това им казахме, че той ще е техен Бог. Горко се разкайвам за нашия дребнав гняв, тъй като в действията си УЛ бе следвал Необходимостта, която ние тогава все още не долавяхме.

— Точно с УЛ искаш да се посъветваш в Пролгу, нали, Учителю? — попитах прозорливо аз. Нали ви казах, че още тогава си бях схватлив.

Моят учител кимна.

— Станало е нещо изключително важно — рече ми той тъжно. — Всички се надявахме, че няма да се случи, но се оказа, че и то е една от онези Необходимости, пред които и хората, и Боговете трябва да сведат глави.

— Потърси си място, където да поспиш, Белгарат — въздъхна след известно време. — Все още ни остава доста път до Пролгу, а ти си доста скучен събеседник, когато не си си отспал.

— Една от многото ми слабости, Учителю — признах си, докато разстилах одеялата. За моя Учител сънят беше също толкова безпредметен, колкото и храненето.

Накрая все пак се добрахме до Пролгу — странно място, разположено на един планински връх. Още със самото стъпване на скалната площадка, която изглеждаше някак неестествено равна, пред нас се появиха един много стар човек и друг, който определено не беше човек. Това бе първият път, когато се срещнах с УЛ. Неговото завладяващо излъчване направо ме смаза.

— Алдур — каза той на моя Учител, — радвам се да те видя.

— Аз още повече — отвърна му Алдур с лек поклон. Боговете, както вече бях забелязал, обръщат огромно внимание на ритуалите.

Учителя бръкна в робата си и измъкна от диплите й онзи най-обикновен на вид объл камък, който бе изучавал десетилетия наред.

— Независимо, че се надявахме да стане иначе — каза той, поднасяйки камъка на УЛ върху отворената си длан, — тя пристигна.

УЛ кимна мрачно.

— Долових присъствието й. Ще поемеш ли това бреме върху раменете си?

Алдур въздъхна.

— Ако се налага — каза той.

— Ти си смел, Алдур — каза УЛ, — и много по-мъдър от останалите си братя. Промисълът, който направлява съдбите на всички нас, неслучайно е отредил ти да бъдеш неин приносител и пазител. Нека се уединим, за да обсъдим какво да правим в бъдеще.

През онзи ден разбрах, че има нещо много необичайно в невзрачния „камък“.

Старецът, който бе пристигнал заедно с УЛ, се казваше Горим. Двамата с него си паснахме чудесно. Той беше добър, приятен старец, с черти, които странно напомняха за лицата на старците, приютили ме в лагера си през онази първа зима извън Гара. Слязохме до града и той ме заведе в своята къща. Там изчакахме нашите двама Учители да приключат дългия си разговор. За да минават часовете по-бързо, той ми разказа как е станал ученик на УЛ. Оказа се, че неговият народ — далите, останал пренебрегнат по времето, когато Боговете избирали човешките раси, които да им служат. Въпреки положението си, аз едва ли можех да мина за особено религиозен човек и затова ми беше трудно да схвана дълбочината на духовното страдание, което бе сполетяло отритнатите от Боговете дали.

Народът на далите се появил първоначално на юг, близо до планинската верига, наречена Корим. Още в доста ранен стадий на своята история те се разделили на няколко големи групи, всяка от които тръгнала по света, за да търси свой Бог-закрилник. Едни поели на север и станали мориндими или каранди, други се насочили на изток и сменили името си на мелсени. Но имало и такива, които продължили да живеят южно от Корим и да наричат себе си дали. Племето на Горим, улгосите, се заселило на запад.

Един ден, след като поколения улгоси били пропътували безброй мили през пустошта в търсене на място, където да се заселят, в племето се родил Горим. Щом навършил пълнолетие, той поел по свое желание на поклоннически поход в търсене на УЛ, Всичко това се бе случило доста преди да се родя аз, разбира се. Както и да е, след много години напразно скитане, Горим най-после открил УЛ. Той веднага поел обратно, за да занесе добрата новина на своите братя и сестри, но повечето от тях просто не му повярвали. Хората са си такива понякога. Накрая той дотолкова се отвратил от неверието им, че им казал да го последват или да останат там където са. Някои тръгнали с него, други — не.