Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Коя по-точно, Господарю?

Забелязахте ли, че по това време вече бях започнал да попивам някои дребни трикове в общуването?

— Онази, която ще ти е най-лесно да свалиш оттам — отвърна ми безразлично старецът.

Избрах наслуки една от книгите и му я занесох.

— Седни, момче — каза ми той. — Сега ще те науча да четеш.

Както вече споменах, по онова време не знаех почти нищо за четенето и затова не ми се стори никак странно, че след около час, благодарение на неговите внимателни напътствия, вече можех да чета без каквито и да било проблеми. Или аз бях невиждано надарен ученик, което е малко вероятно, или той бе най-великият учител, живял някога на земята.

От час на час страстта ми към четенето се разпалваше все по-неудържимо. Погълнах рафта с книги от първия до последния том. После с известно разочарование се върнах отново на първата, само за да установя, че я виждам за пръв път в живота си. Прерових цялата лавица от кора до кора още няколко пъти, без да попадна два пъти на една и съща книга. Четенето разтвори пред мен дверите на познанието и този нов свят ме очарова до пълна забрава.

Новооткритата ми страст осигури на моя господар поне малко спокойствие. Нещо повече — като че ли забелязах одобрение в изражението, с което понякога ме гледаше как прекарвам дългите зимни часове, погълнат от съдържанието на книгите. Те бяха написани на езици, които нямаше откъде да знам, но чието съдържание сякаш само̀ проникваше право в съзнанието ми. Аз не си давах сметка — вече споменах, че вроденото ми любопитство сякаш беше заспало зимен сън — че докато четях, моят господар не ми възлагаше други задачи, или поне в началото беше така. Конфликтът между четенето и работата възникна едва по-късно. И тъй аз прекарах зимата в този непознат дотогава за мен свят на мъдростта и това ме караше да се чувствам щастлив и доволен като никога преди.

Убеден съм, че именно книгите ме задържаха в кулата през пролетта и лятото. Но точно както бях предположил, топлото време раздвижи и изобретателността на моя господар. Той откри цял куп нови занятия за мен, по-голямата част от които изискваха човек да се понапъне сериозно и дори да се поизпоти, за да ги свърши. Като начало сеченето на дървета никак не ми допадаше, още повече, че се налагаше да го правя с брадва. През онова лято потроших дръжката на брадвата на няколко пъти — съвсем нарочно, признавам си — но на следващата сутрин тя като по чудо беше отново непокътната. Мразех тази проклета, неунищожима брадва!

Странното беше, че всъщност не мразех точно потенето с брадва в ръка, а по-скоро това, че губех ценно време, което можех да използвам за четене на книги от неизчерпаемата лавица. Всяка разлистена страница разкриваше пред мен нови неподозирани чудеса. Постепенно започнах да се дразня и да ръмжа неприкрито, колчем господарят подхвърлеше, че е време двамата с моята брадва да се поупражняваме на чист въздух.

После, кажи-речи неусетно, отново дойде зимата. С метлата ми беше далеч по-лесно да кръшкам. В края на краищата, колко му е да заметеш леко само по-очевидните места, стига господарят ти да не забележи. А моят господар като че ли никога не забелязваше. Така или иначе, аз атакувах отново книжната лавица с неподозирана дори за мен самия стръв и се потопих в любимия си свят. Но господарят, воден вероятно от някакъв странен садистичен инстинкт, успяваше да улучи винаги възможно най-неудачния момент, за да ме прекъсне. Всеки път ме пращаше да мия чиниите, да донеса дърва за камината или пък да взема метлата, точно когато чувствах, че съм на ръба на някакво невероятно интересно откритие.

Понякога старецът прекъсваше заниманията си, за да погледа с изумление как се „трудя“. После просто въздъхваше и отново се връщаше към нещата, от които не разбирах абсолютно нищо.

Сезоните се сменяха един след друг в своята необратима последователност, а аз продължавах да разделям времето си между книгите и безбройните и както се оказа, все по-неприятни задачи, които ми възлагаше моят господар. Започнах да ставам все по-раздразнителен и кисел, но нито веднъж не си помислих да избягам от кулата.

Близо три или не, по-скоро пет години след пристигането ми в кулата, в самото начало на поредната зима аз се напъвах да преместя един доста голям камък. Моят господар го беше домъкнал отнякъде и го бе оставил отвън близо до входа, само за да реши няколко дни по-късно, че не му е там мястото. Камъкът, както споменах, беше доста голям, бял и много, много тежък. Напъвах се така, че ставите ми започнаха да пукат, но въпреки това не можех дори да го помръдна. Накрая, вбесен, събрах всичките си останали сили, концентрирах волята си върху камъка и изръмжах само едно: „Премести се!“