Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

После, след като вече се бях наял и климах над празната чиния, той заговори отново:

— Сега ще спиш ли, момче?

— Стига да се намери едно ъгълче за мен, Господарю. Едно малко местенце близо до огъня, където няма да ти преча.

— Спи там, момче — посочи ми старецът с пръст и най-неочаквано на това място се появи легло с разкошни възглавници и пухени завивки. Усмихнах му се, за да изразя благодарността си и тъй като бях много млад и много уморен, просто се промъкнах в леглото, без дори да се замисля, че никога преди не съм виждал легла, които да се появяват от нищото.

Едва в съня си осъзнах, че далеч по-уютна от огъня в камината и меките завивки е сърдечната загриженост на този странен старец, който ме спаси от сигурна смърт, нахрани ме и ме развесели. Затова спах доволно като никога преди.

И така започна битието ми като домашен прислужник. Отначало задачите, които ми поставяше моят господар бяха прости — „Помети пода“, „Донеси дърва за огъня“, „Измий прозорците“, все неща от този сорт. Предполагам, че още тогава доста от тях е трябвало да събудят моето подозрение. Защото можех да се закълна, че още от първия си ден в кулата не бях забелязал и прашинка по пода или на което и да е друго място, а както струва ми се вече споменах, огънят в камината не се нуждаеше от каквото и да е гориво. Всичко изглеждаше така, сякаш старецът се стараеше да ми намери работа.

И въпреки това той беше добър господар. Най-напред заради това, че никога не ми заповядваше така, както например заповядваха на слугите си толнедранците. По-скоро ми „предлагаше“ да свърша една или друга работа. „Не мислиш ли, че подът пак се е изцапал, момче?“ или пък: „Няма ли да е предвидливо от наша страна, ако се запасим с малко дърва за огрев?“ Всички задачи, които ми поставяше, по никакъв начин не надхвърляха моите сили и способности. А времето отвън беше достатъчно противно, за да ми припомня непрекъснато, че онова, което съм принуден да върша, е доста ниска отплата за подслона и прехраната, получавани в замяна. Все пак ми минаваше през ум, че с настъпването на пролетта задълженията ми ще нараснат чувствително. Но пък винаги можех да си тръгна, щом реша, че животът със стареца не ми изнася вече.

Имаше обаче нещо доста странно. Непреодолимият импулс, който ме бе водил още от Гара, изчезна. Не че се бях замислял специално за него. Просто по някое време установих, че вече не го долавям и реших, че в това няма нищо чак толкова странно. Изобщо онази зима подминавах доста необичайни неща, без да им отделям особено внимание.

Като начало почти не обръщах внимание на факта, че моят господар не поддържа стопанство, от което да се прехранва. Никъде около кулата не се виждаха каквито и да е постройки. Не откривах дори склад или мазе в нея. Знаех, че не може да няма такова помещение, тъй като всеки път, щом огладнеех, на масата тутакси изникваха всевъзможни блюда. Дори това, че нито веднъж не бях видял моя господар да готви, не ми се виждаше странно. Не бях го виждал и да се храни. Сякаш вроденото ми любопитство — а, повярвайте, аз мога да бъда много любопитен — бе задрямало.

Нямах и най-малка представа с какво се занимаваше старецът през онази зима. На мен поне ми се струваше, че прекарва почти цялото си време, втренчен в някакъв неголям объл камък. През повечето време не проронваше и дума, но за сметка на това аз говорех за двама. Честно казано, винаги съм обичал да се слушам. Или вие вече сте го забелязали сами?

Непрекъснатото ми дърдорене вероятно му е пречело да се съсредоточи, защото една вечер просто ме попита защо не опитам да прочета нещо.

Бях чувал за книгите, разбира се. Никой в Гара не можеше да чете, но бях виждал толнедранците да го правят — или да се преструват, че го правят. Тогава четенето ми се стори малко глупаво занимание. Ами писмата? Що за глупост — да пишеш на човек, който живее през две къщи от твоята? Ако е нещо важно, просто отиваш до тях и му го казваш.

— Не мога да чета, Господарю — признах си аз.

Той май доста се изненада.

— Наистина ли, момче — попита ме след кратко мълчание. — Аз пък си мислех, че това умение е инстинктивно сред твоя вид.

Ужасно ми се искаше да спре да говори за „моя вид“, сякаш ставаше въпрос за гущери или насекоми.

— Донеси ми онази книга, момче — каза той, сочейки с пръст към един висок рафт.

Вдигнах поглед и изумен се вгледах в рафта. На него бяха подредени поне трийсетина книги. Бях бърсал прахта, бях помитал и мил пода в тази стая поне десетина пъти и можех да се закълна, че този рафт преди не беше там. Прикрих объркването си и попитах: