Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Намерих го — процедих през тракащите си зъби, след като се добрах до описания камък. — Сега какво?

— Кажи на камъка да се отмести.

— Какво?

— Говори на камъка — каза търпеливо гласът, явно без да отчита факта, че вече почти не можех да се движа. — Заповядай му да се отмести.

— Да му заповядам? Аз?!

— Ти си човек. А това е просто камък.

— Какво да му кажа?

— Кажи му да се отмести.

— Мисля, че е глупаво, но ще опитам.

Обърнах се с лице срещу каменната плоча.

— Отмести се — заповядах й неуверено.

— Със сигурност би могъл да се справиш и по-добре.

— Отвори се! — изревах аз.

Камъкът се плъзна встрани.

— Влизай, момче — каза гласът. — Не стой на студа като изпъден котарак. Навън е доста студено.

Сега ли чак беше забелязал?

Влязох и се озовах в нещо като вестибюл, който беше абсолютно празен, без да се брои каменната стълба, виеща се някъде нагоре. Странно, но вътре не беше тъмно, макар да не можех да разбера откъде идва светлината.

— Затвори вратата, момче.

— Как?

— А как я отвори?

Обърнах се към отвора в каменната зидария и доста горд от себе си, заповядах: „Затвори се!“ Каменната плоча се плъзна послушно обратно на мястото си със скрибуцане, което смрази кръвта ми дори повече, отколкото бе успяла да стори това бурята навън. Чувствах се абсолютно сух, а в краката ми нямаше дори локва. Нещо странно ставаше в тази кула!

— Качи се горе, момче! — заповяда ми гласът.

Имах ли избор? Поех нагоре по каменните стъпала, изтъркани от вековна употреба и докато пътят ми се виеше все по-високо и по-високо, страхът ми малко по малко се стопи. Кулата беше много висока и изкачването ми отне доста време.

На върха ме очакваше стая, пълна с чудеса. Заразглеждах с почуда неща, каквито не бях виждал никога преди. Бях все още твърде млад и — по онова време — кражбата далеч не ми се струваше кой знае какъв грях. В грубата ми дребна душица вилнееше неконтролируема алчност. Убеден съм, че Поулгара ще намери това мое малко признание за доста забавно.

Близо до огъня, който си гореше просто така, без да бъде захранван от каквото и да е гориво, седеше мъж. Той ми се стори безкрайно древен, но едновременно с това и някак странно познат, макар да не можех да преценя дали съм го срещал някъде. Пищната му брада беше дълга и бяла като снега, който замалко не ме уби, но очите… Очите му изглеждаха толкова млади и пълни с живот и енергия. Помислих си, че май точно те са ми се сторили познати.

— Е, момче — каза той, — реши ли дали ще умираш или не?

— Разбира се, че бих избрал да живея, ако мога да избегна смъртта — отвърнах му аз, докато очите ми продължаваха да оглеждат лакомо чудесата в стаята.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Твоят вид не ми е много познат.

— Малко храна, може би — казах. — Не съм ял от два дни. И топло местенце за спане, ако няма да е проблем.

След това си помислих, че няма да е зле да подхраня благоразположението на странния старец и набързо продължих:

— Няма да съм ви в тежест, Господарю. Бих могъл да върша някаква полезна работа в замяна.

Каква трогателна малка реч, а? През месеците, прекарани сред толнедранците, се бях научил как да предразполагам хората, от които бих могъл да извлека някаква полза.

— „Господарю“? — повтори той и се засмя. Смехът му така ме развесели, че почти ми се поиска да затанцувам. Къде бях чувал този смях преди?

— Аз не съм твой господар, момче — каза той. После се засмя отново и сърцето ми запя от сладостта на това веселие. — Я сега да видим какво да ти измислим за храна. Ти какво искаш?

— Малко хляб, може би. Само да не е много стар… ако може.

— Хляб? Само хляб? Момче, стомахът ти сигурно ще се справи и с нещо по-сериозно. Ако ще вършиш полезна работа, както обеща, по-добре ще е да те нахраним както трябва. Помисли си, момче. Припомни си всички неща, които си ял през живота си. Коя от всички храни на света би утолила най-добре глада ти?

Още преди да промълвя каквото и да е, пред очите ми се заизнизваха видения — вдигащи пара пържоли, тлъсти патици с пищна гарнитура, купчини прясно изпечен хляб, златисто масло, сладки със сметана, халби с тъмно пиво, плодове, ядки, подправки… Виденията изглеждаха толкова реални, та ми се стори, че почти долавям аромата им.

Седналият край огъня старец ме гледаше и се смееше, а сърцето ми преливаше от радост.

— Обърни се, момче — каза той, — и се наяж до насита.

Обърнах се и там, върху маса, която дори не бях забелязал преди, лежеше всичко, което си бях представил. Ето откъде идвали ароматите! Едно гладно момче не пита откъде се е взела храната, то яде. И аз ядох. Натъпках се до пръсване. През собствените си шумни мляскания продължавах да чувам от време на време смеха на стареца и сърцето ми подскачаше при всяко негово хихикане.