Гората отстъпи място на нещо като долина — покрита с трева просторна купа, чието дъно бе изпъстрено тук-там с неголеми гъсталаци и пищни храсти, отрупани с диви плодове; с малки леденостудени изворчета, чиито води бяха толкова прозрачни и бистри, че можех спокойно да видя дъното на образуваните от тях езерца. Когато се навеждах, за да утоля жаждата си, пъстървите, които плуваха из езерцата, ме следяха любопитно, без да изпитват страх.
По зелените ливади пасяха сърни, спокойни и неплашливи като овце, които ме гледаха с големите си влажни очи, без да подозират, че мога да съм заплаха за тях.
Удивен, аз се разхождах насам-натам, а сърцето ми се изпълваше с доволство, което не бях изпитвал никога преди. Далечният глас на благоразумието ми нашепваше, че запасите ми от храна далеч не са неизчерпаеми, но това не ме притесняваше особено, тъй като почти не ги бях докосвал след пристигането си в долината. Всевъзможните причудливи диви плодове ми бяха повече от достатъчни, за да утоля глада си.
Дълго време обикалях из тази магическа долина и след време се озовах в самия център, където растеше дърво, толкова огромно, че съзнанието ми отказваше да възприеме реалните му размери.
Ботаниката никога не е била любимата ми наука, но тъй като съм обиколил света девет пъти, спокойно мога да твърдя, че няма друго такова. Без дори да разбера защо, аз просто отидох до него и допрях двете си длани до кората му. Това си беше грешка. Винаги съм се чудил какво ли щеше да стане, ако не го бях направил.
Умиротворението, което ме заля в следващия миг, не подлежи на описание. Моята прозаична по природа дъщеря, както обикновено, вероятно ще обясни цялото преживяване с вродената ми ленивост, но в този случай ще сгреши. Нямам представа колко време съм останал там, обединен в една неделима цялост с древното дърво. Знам само, че то трябва да ме е подхранвало и да е поддържало живота ми в течение на часовете, дните и месеците, които изминаха неусетно, тъй като не си спомням да съм се хранил или спал през цялото това време.
Изведнъж, макар да ми се струваше, че е минал само един единствен ден, времето отново захладня и от небето заваля сняг. Зимата, подобно на Смъртта, се бе промъквала по целия път зад мен и накрая все пак бе успяла да ме застигне.
В главата ми се оформи неопределено намерение да се върна в лагера на старците, ако не успея да измисля нищо по-добро, макар да беше очевидно, че съм прекарал твърде дълго в сянката на това глупаво дърво, за да поема тепърва по обратния път.
Междувременно снегът натрупа толкова, че едва успявах да си проправя пъртина през него. От храната ми не бе останала и троха, обувките ми бяха прокъсани, бях изгубил някъде ножа си, а изведнъж стана много, много студено. Не че обвинявам някого, но тогава всичко ми се стори малко прекалено.
Накрая, мокър до кости, с коса на ледени висулки, се прислоних зад купчина камъни, която сякаш се издигаше чак до сърцето на снежната буря, вилнееща около мен, и се приготвих да умра. Припомних си Гара и зелените поля около селцето, блещукащата река, майка си, и тъй като бях още съвсем млад, се разплаках.
— Защо плачеш, момче?
Гласът бе много внимателен. Вихрушката беше толкова силна, че не можех да видя кой говори, но нещо в тона му ме ядоса, без да знам дори защо. Нима нямах достатъчно добра причина, за да се разплача?
— Защото ми е студено и съм гладен — отвърнах аз, — и защото умирам, а никак не ми се иска да умра.
— Защо ще умираш? Да не би да си наранен?
— Изгубих се — сопнах му се леко аз, — освен това вали сняг и нямам къде да отида.
Сляп ли беше тоя?
— Нима при вас хората това е достатъчна причина, за да умреш?
— А не е ли?
— И колко смяташ, че ще продължи това твое „умиране“? — В гласа на непознатия се бе промъкнала любопитна нотка.
— Не знам — отговорих аз и изведнъж ме заля вълна на самосъжаление. — За пръв път ми е.
Вятърът се разлудува още повече. Снежната вихрушка се бе превърнала в непрогледна стена.
— Момче — каза накрая гласът, — ела тук при мен.
— Къде си ти? Не мога да те видя.
— Заобиколи кулата отляво. Можеш ли да различиш дясната от лявата си ръка?
Нямаше защо да ме обижда така! Изправих се със сетни сили на премръзналите си крака. Не виждах почти нищо.
— Е, момче? Идваш ли?
Заобиколих онова, което бях сметнал за купчина камънаци.
— Трябва да стигнеш до един гладък сив камък — каза гласът. — Малко по-висок е от теб и е широк приблизително колкото разтега на двете ти ръце.
Читать дальше