Уилям Гибсън - Идору

Дръжката отново се завъртя.

Руснакът отвори вратата. Когато пусна дръжката, тя видя, че ръката му беше в нещо, което приличаше на розова Дей-Гло кукла. Една от сексиграчките в черното шкафче. Използваше я като изолация. Той я свали от пръстите си и я хвърли назад през рамо. Птичата песен затихна, щом той стъпи навън.

Масахико, който се опитваше да си обуе едната обувка, също бе зяпнал руснака. На другия му крак още беше хартиеният чехъл.

— Вие отивате? — каза руснакът.

— На леглото е — отвърна Чиа. — Ние нямахме нищо общо с това.

Руснакът забеляза зашеметителя на килима, до заострения връх на ботуша си. Той вдигна крак и натисна с пета надолу. Чиа чу как пластмасовата обвивка се строши.

— Артеми, мой приятел от Новокузнецкая, направи на себе си голямо унижение с това. — Той разбута парчетата от зашеметителя с върха на ботуша си. — Носи много стегнати дънки Артеми, кожа, модно. Слагайки в преден джоб, спусък натиска случайност. Артеми шокира своя мъжественост. — Руснакът показа на Чиа големите си неравни зъби. — Още се смеем, да?

— Моля ви — каза Чиа. — Ние просто искаме да си отидем .

Руснакът стъпи до Еди и Мериалис, които лежаха сплетени на килима.

— Ти си случайност както Артеми към негова мъжественост, да? Ти само случва се на този собственик на добър нощен клуб. — Той посочи лежащия в безсъзнание Еди. — Който е контрабандист и други неща, много сложни, но ти , ти само случайност?

— Точно така — каза Чиа.

— Ти си от Ло/Рез. — Това прозвуча като Лор-ес . Той пристъпи по-близо към Чиа и погледна надолу в чантата. — Ти знае какво това е.

— Не — излъга Чиа. — Не знам.

Руснакът я изгледа.

— Ние не харесва случайност никога. Не допуска случайност.

Тогава ръцете му тръгнаха нагоре и тя видя, че гърбът на третата става на всеки от пръстите му имаше розова точка с големината на върха на гума за молив. Тя бе виждала такива в последното си училище и знаеше, че са от наскоро използван лазер за премахване на татуировка.

Тя вдигна поглед към лицето му. Изглеждаше като човек, който беше на път да извърши нещо, което вероятно не иска, но знае, че му се налага.

Но после очите му се присвиха, плъзнаха се встрани от нея и тя се обърна навреме, за да види как входната врата увисва навътре. Мъж, по-широк от рамката на вратата, сякаш се изля в стаята. Имаше голям хикс от лепенка с цвят на кожа на едната си буза и носеше палто с цвета на матиран метал. Чиа го видя да пъхва едната от огромните си, белязани ръце в палтото си. Другата държеше нещо черно, което завършваше с някакво магнитно петленце.

— Йоб тваю мать — каза руснакът с изненадващо меки срички.

Ръката на непознатия изскочи, държеше нещо, което на Чиа й изглеждаше като много голяма хромирана ножица, но после се разгъна със серия от малки резки прещраквания и явно по своя инициатива — в лъскава брадва. Предното й острие беше във формата на ястреб и смъртоносно, а главата зад него — заострена като пикел.

— Майка ми? — каза непознатият. Прозвуча някак си доволен. — Майка ми ли каза? — Лицето му беше набраздено от белези, както и бръснатата му преди около седмица глава.

— А, не — отрече руснакът и вдигна ръце с дланите напред. — Просто изразяване.

Друг мъж влезе покрай онзи с брадвата. Имаше тъмна коса и носеше широк черен костюм. Лентата на монокъл пресичаше лицето му, устройството покриваше дясното му око. Лявото беше широко, светло и зелено, но на Чиа й отне все пак секунда, преди да го разпознае.

После й се наложи да седне на розовото легло.

— Къде е? — попита мъжът, който приличаше на Рез. (Само дето изглеждаше по-дебел и някак си с по-изпъкнали бузи.)

Нито руснакът, нито мъжът с брадвата отговориха. Мъжът с брадвата затвори с пета вратата зад себе си. Зеленото око и видеомонокълът погледнаха към Чиа.

— Ти знаеш ли къде е?

— Кое?

— Първият биомеханичен модул или както там се казва… — Той направи пауза, докосна слушалката в дясното си ухо, изслуша нещо. — Извинявай — „първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп“. Обичам те.

Чиа се облещи.

— Рей Тоеи — обясни той, потупвайки слушалката и тя разбра, че това трябва да е той.

— Тук е. В чантата.

Той бръкна в синьо-жълтата торбичка, извади нещото и го преметна в ръце.

— Това? Това е нашето бъдеще, средството за нашата сватба?

— Извинете, моля — обади се руснакът, — но трябва да знаете това принадлежащо на мен. — В гласа му прозвуча искрено съжаление.