Уилям Гибсън - Идору

Рез погледна нагоре, държейки небрежно нанотехнологичното устройство в ръцете си.

— Това е ваше? — Рез килна главата си, като птица, любопитен. — Откъде го взехте?

Руснакът се изкашля.

— Размяна. Този джентълмен на под.

Рез видя Еди и Мериалис.

— Мъртви ли са?

— Волтирани, да? Бива често пъти несмъртоносно. Ваше момиче на легло.

Рез погледна Чиа.

— Ти коя си?

— Чиа Пет Маккензи — каза тя механично. — От Сиатъл съм. Аз съм… аз съм от вашия фенклуб. — Тя усещаше как лицето й изгаря.

Веждата над зеленото око се повдигна. Той явно слушаше нещо.

— О — каза той и направи пауза. — Тя ли? Наистина? Това е чудесно. — Той се усмихна на Чиа. — Рей казва, че си била абсолютно навътре в нещата и че трябва да сме ти много благодарни.

Чиа преглътна.

— Така ли?

Но Рез се обърна към руснака:

— Това ни трябва. — Той надигна нанотехнологичното устройство. — Ще преговаряме сега. Кажете цената.

— Розър — обади се мъжът до вратата, — не можеш да го направиш . Това копеле е от Комбината.

Чиа видя зеленото око да се затваря, сякаш Рез полагаше съзнателно усилие да се успокои. Когато го отвори, каза:

— Но те са правителството , нали, Блекуел? Преговаряли сме с правителства и преди.

— Да, но за законни неща — каза белязаният мъж, но сега имаше нотка на притеснение в гласа му.

Руснакът явно също я чу. Той бавно свали ръцете си.

— Какво планирате да правите с това? — попита го Рез.

Руснакът сведе поглед към нещото в ръцете на Рез, все едно размишляваше, после вдигна очи. На бузата му подскачаше мускулче. Той явно стигна до решение.

— Разработваме амбициозен обществен проект — отвърна той.

— О, Исусе! — каза Мериалис от килима така дрезгаво, че първоначално Чиа не можа да идентифицира източника. — Сигурно са сложили нещо в това. Определено са . Кълна се в Бога , че са. — И после повърна.

Ямазаки загуби баланс, когато бусът се изстреля по тясната рампа навън от хотела. Лани, който придържаше телефона на Арли върху картата на таблото и набираше номера на хотел „Ди“, го чу да се изтърсва в разхвърляния опаковъчен найлон. Дисплеят изпиука, когато Лани набра номера. Структурни сегменти просветнаха на екрана.

— Добре ли сте, Ямазаки?

— Благодаря ви — каза Ямазаки. — Да. — Изправяйки се отново на колене, той се хвана за облегалката на Лани. — Определихте ли местонахождението на хотела?

— Магистралата — каза Арли и погледна към дисплея, докато свиваха надясно, нагоре по входна рампа. — Натисни бързо набиране три. Благодаря. Дай. — Тя взе телефона. — Маккрей. Да. Пиоритет? Да ти го начукам , Алекс. Свържи ме с него. — Тя го изслуша. — Ди? Като Д, И? По дяволите! Мерси. — Тя затвори.

— Какво има? — попита Лани, докато излизаха на магистралата и грамадната, невъзмутима муцуна на огромен влекач изникна зад тях, бързо ги задмина и неръждаема стомана проблясна в периферното зрение на Лани. Бусът се разтърси от преминаването на големия камион.

— Опитах се да се свържа с Рез. Алекс казва, че е напуснал хотела с Блекуел. Тръгнали са към същото място като нас.

— Кога?

— Горе-долу по времето, когато ти бе изпаднал в онзи крещящ пристъп, докато беше с очилата — каза Арли. Тя погледна мрачно. — Извинявай.

Лани трябваше да спори с нея петнайсет минути, преди да се съгласи на това. Продължаваше да настоява той да отиде на лекар. Каза, че била техник, не изследовател, нито охрана и че първата й отговорност била да остане при данните, модулите, защото ако някой ги намерел, се сдобивал с целия бизнес план на Съдружие „Ло/Рез“, плюс счетоводните книги, плюс каквото и да е онова, което Куваяма им бе поверил да пазят в сивия модул. Тя се предаде чак след като Ямазаки се закле да поеме пълна отговорност за всичко и след като Шанън и мъжът с конската опашка обещаха да не изпускат модулите от очи. Дори, както каза Арли, за да пикаят.

— Отивайте до стената, дявол да ви вземе — бе казала тя, — и извикайте половин дузина от момчетата на Блекуел тук, долу да ви правят компания.

— Той знае — каза Лани. — Казала му е, че е там.

— Какво има там, Лани-сан? — попита Ямазаки, прегърнал облегалката.

— Не знам. Каквото и да е, те смятат, че ще съдейства за осъществяването на брака им.

— А ти така ли мислиш? — попита Арли, задминавайки редица от малки лъскави коли.

— Предполагам, че е възможно — каза Лани, докато нещо започна да дрънчи под седалката й, силно и настойчиво. — Но не мисля, че това означава, че непременно ще се случи. Какво, по дяволите, е това ?