Уилям Гибсън - Холограмната роза

Това лято Паркър имаше проблеми със съня.

Имаше спирания на електричеството и внезапните изключвания на делта-индуктора рязко прекъсваха съня му.

За да ги избегне, той използваше конци, малки кламери и черно тиксо, за да свързва индуктора с АСП-дека, захранван с батерии. Когато спреше токът, декът щеше да заработи.

Той си купи АСП-касета, която започваше с описание на това как се спи на уединен, тих плаж. Беше записана от един млад рус йога и беше с доста висока острота на цветовете. Момчето беше отлетяло до Барбадос с единствената цел да подремне и да си направи утринните упражнения на тихия частен плаж. Микронадписът на прозрачната кутия обясняваше, че йогата можел да преминава от алфа– в бета-състояние без помощта на индуктор. Паркър, който не беше заспивал без индуктора си повече от две години, се чудеше дали това е възможно.

Само веднъж успя да премине през цялата процедура, въпреки че беше наясно с всяко усещане през първите пет решаващи минути. Мислеше, че най-интересната част беше в началото, когато хвърляше бърз поглед на плажа и виждаше фигурата на патрулиращ край метална ограда войник с автомат на рамо.

Докато Паркър спеше, токът отново спря.

Преходът от делта към делта-АСП състояние беше като вливане от едно тяло в друго. Познатата обстановка смекчаваше шока. Той почувства хладния пясък под раменете си. Маншетите на изтърканите му джинси се развяваха около голите му глезени в утринния бриз. Скоро момчето щеше да се събуди напълно и да започне своите адха-матхендра упражнения. С другата си ръка Паркър потърси в тъмнината АСП-дека.

Три сутринта.

Правиш си кафе в тъмнината и използваш фенерче, когато наливаш горещата течност.

Сутрешният записан сън избледнява. Кубинският товарен кораб, гледан през чужди очи, изчезва от хоризонта на въображението.

Три сутринта.

Вчерашният ден се нарежда около теб в ясни схематични образи. Какво каза ти — какво каза тя — гледаш я как си събира багажа — обажда се за такси. Както и да разбъркаш спомените, те пак се нареждат около теб в магически кръг като египетски йероглифи, събрани около един централен компонент. Стоиш в дъжда и крещиш след таксито.

Дъждът е кисел, почти с цвят на урина. Шофьорът те нарича задник. Плащаш двойно. Багажът й е три чанти. С очилата и респиратора си мъжът прилича на мравка. Той подкарва колата в дъжда. Тя не се обръща.

Последното, което виждаш, е една гигантска мравка, която ти показва среден пръст.

Паркър видя своя първи АСП-индуктор в едно бедняшко предградие на Тексас, наречено „Джунглата на Джуди“. Беше масивна конзола, поставена в евтин пластичен хром. За десет долара можеше да си купиш пет минути гимнастика в швейцарски курорт с минерални бани и да пораздвижиш тяло с шестнайсетгодишна йога — добра стока за Джунглата, където беше по-лесно да си намериш пушка, отколкото гореща вана.

Една година по-късно, когато той, с фалшиви документи, беше в Ню Йорк, две водещи в бранша фирми изобретиха първите портативни декове и ги пуснаха на пазара за Коледа. АСП-порнокината, които процъфтяваха в Калифорния, никога повече не се съвзеха от удара.

Холографията също залезе и големите бели куполи, които бяха като свещени храмове в детството на Паркър, сега му приличаха на многоетажни супермаркети. Или пък на прашни аркади за забавление, където все още можеш да намериш добрите стари конзоли, под поизбледнелите неонови надписи: „Суперсензорно усещане“, сред синкав облак цигарен дим.

Сега Паркър е на тридесет години и е потънал в АСП-индустрията, следвайки напредъка на цивилизацията.

Затъмнението продължава.

В спалнята Паркър натиска бутона за изключване на своя АСП-дек. Лампичката му примигва, а после изгасва. С чаша кафе в ръка, той прекосява стаята и отива до гардероба, който тя изпразни вчера. Светлината на фенерчето осветява празните рафтове и търси доказателства за любов, но намира само скъсана каишка от сандали, АСП-касета и една картичка. Картичката представлява бледо холограмно изображение на една роза.

Край кухненската мивка той пуска скъсаната каишка в мелачката за отпадъци. Бавно-бавно тя я поглъща и я смила. Държейки внимателно между палеца и показалеца си холограмата, той се приготвя да я пусне в невидимите челюсти на мелачката. Машината издава тънък писък, докато стоманените зъби се врязват в пластмасата и розата е нарязана на хиляди фрагменти.