Уилям Гибсън - Зимният пазар

Тук горе вали много. Има зимни дни, през които почти не се вижда слънчева светлина, само ярко неопределено сиво. Но после следват дни, през които тази завеса сякаш се вдига изведнаж и те заслепява за около три минути с висяща във въздуха, окъпана в слънчева светлина планина, подобно на емблемите в началото на някаква продукция, божия собственост. Точно такъв беше денят, в който нейните агенти ми телефонираха от дълбокото и скрито сърце на своята пирамида на Бевърли булевард, за да ми съобщят, че тя се бе сляла с мрежата и че „Кралете на съня“ щеше да получи за трети път платинена награда. Бях редактирал повечето от „Кралете“, бях направил мозъчната карта и бях монтирал всичко с бързотриещия модул, така че и аз имах дял в тези кралски особи.

Не, казах, не. А после — да, да и затворих телефона. Грабнах якето си и хукнах по стълбите навън, като ги вземах три наведнаж право към най-близкия бар и далдисах там за около осем часа, а накрая се озовах след полунощ до циментовия парапет, висок два метра. Изкуствената вода на Крийк. Светлините на града, същият онзи сив небесен купол, осветен от неонови и живачни дъги. Падаше сняг. Огромните снежинки, които не бяха много, когато докосваха черната вода, изчезваха и никаква следа от тях. Погледнах надолу към краката си и видях във водата върховете на обувките си съвсем на ръба на цимента. Носех японски обувки, нови и скъпи, боти от фина маймунска кожа джинза с полиуретаново покритие върху пръстите. Останах дълго време така, преди да направя онази първа крачка назад.

Защото тя беше мъртва и аз я бях оставил да си отиде. Защото сега тя беше безсмъртна и аз бях причината за това. И защото знаех, че тя ще ми се обади по телефона на сутринта.

Баща ми беше аудиоматричен инженер. Доста път беше извървял в работата си още преди дигиталната техника. Процесите, с които се занимаваше, бяха полумеханични, съпроводени с онова квазивикторианско потракване, което познаваме от технологиите на двайсети век. Той беше оператор на струг, основно. Хората му носеха аудиозаписи и той снемаше техните звукове термично във вид на канали върху лаковото покритие на един диск. След това този диск се галванизираше и използваше като матрица на преса за тиражиране на плочи, онези черни неща, които виждаме в антикварните магазини. И си спомням, че ми каза веднаж, няколко месеца преди да умре, че определени честоти — мисля, че ги наричаше еднодневки — могат много лесно да запалят главата, режещата глава на матричния струг. Тези глави бяха безбожно скъпи, затова евентуалните възпламенявания трябваше да бъдат предотвратявани с нещо, наречено акселерометър. И точно за това си мислех аз, докато стоях там и краищата на обувките ми стърчаха над водата: за онази горяща глава.

Защото точно това направиха с нея.

И точно това искаше тя.

Не бяха използвали акселерометър за Лиз.

Изключих телефона, докато вървях към леглото си. Направих го с работния край на един западногермански студиен триножник, чийто ремонт щеше да ми коства едноседмична заплата.

Пробудих се в някакъв странен момент по-късно и взех едно такси обратно до Гренвил Айлънд, където живееше Рубин.

Рубин, по някакъв трудноразбираем начин, е господар, учител, онова, което японците наричат sensei. Онова, на което той е господар, в действителност е боклуци и отпадъци, морето от изхвърлени неща, в което плува нашият век. Gomi no sensei. Господар на вехториите.

Открих го, този път клекнал между две необичайно изглеждащи машини — барабани, които не бях виждал досега. Ръждивите им паякообразни рамене бяха сгънати сред криви купчини от стоманени кутии, събирани от бунищата на Ричмънд. Той никога не нарича това място студио, никога не се е смятал за човек на изкуството. Безпорядък. Така нарича той онова, което прави там, и изглежда гледа на него като на някакво продължение на детството си — напълно отегчителни следобедни занимания в задния двор. Той се мотаеше из препълненото с боклуци пространство, нещо подобно на минихангар, сформиран набързо откъм водната страна на Пазара, следван от своите по-умни и по-сръчни създания, сякаш някакъв странно великодушен сатана се е заел с усъвършенстването на още по-странни процеси в създадения от него ад от отпадъци. Виждал съм Рубин да програмира своите изобретения да идентифицират и да ругаят на глас минувачите, облечени в дрехи на определен моден за сезона дизайнер; други, предназначени за по-тайнствена мисия, а някои изглежда бяха създадени единствено да се саморазглобяват по възможно най-шумния начин. Рубин е като дете, той също струва много пари в различни галерии на Токио и Париж.