Уилям Гибсън: Мнемоничният Джони

Пъхнах пукалото в чантата „Адидас“ и го покрих с четири чифта чорапи за тенис. Изобщо не ми е в стила, но точно това е целта: мислят ли те за дървеняк, давай го технично, мислят ли те за техничар, давай го хамалската. Аз съм голямо техничарче, така че реших да действам колкото се може по-хамалски. Пък и по днешно време си е нужно да си парче техничар, за да можеш изобщо да претендираш за хамалщина. Трябваше да огъна и двете гилзи за рязаната 0.12 от медни отпадъци, да ги шлайфам и да ги напълня; да изровя стар микрофиш с инструкции как се правят патрони ръчно; да сглобя лостова преса, за да впресовам капсулите — доста тънка работа. Но знаех, че ще бачкат.

Срещата трябваше да е в Дрома в 23:00, но слязох три спирки по тръбата по-нататък и се върнах пеша. Брилянтна процедура.

Метнах един поглед на отражението си в хромираната колонка на едно кафе — стандартният остронос кавказоид с перчем сплъстена, тъмна коса. Момичетата от „Под ножа“ бяха спецове по Сони Мао, и ставаше все по-трудно да им попреча да добавят шикозен намек за епикантни гънки. Това надали щеше да излъже Ралфи Лицето, но можеше да ме доведе до масата му.

Дрома е единично тясно помещение, с бар покрай едната стена и масички покрай другата, тъпкано със сводници, наркопробутвачи и пълен набор спецове по сделки с всичко. На вратата тая нощ бяха Сестрите на Магнитното Куче, и не се надявах да се изнижа покрай тях ако нещо го закъсам. Дълги по два метра и тънки като хрътки. Едната черна, другата бяла, но като оставиш това настрана, толкова еднакви, колкото пластичната хирургия може да ги направи. Бяха любовници от години и представляваха лоша вест по време на тупаник. Така и не бях успял да разбера коя от тях е била по начало мъж.

Ралфи си седеше на масичката. Дължейки ми куп пари. В главата ми бяха натъпкани на принципа на идиот/спец стотици мегабайтове, информация, до която нямах съзнателен достъп. Беше я пъхнал Ралфи. Само че не си я беше прибрал. Само той можеше да измъкне данните, с измислена от самия него кодова фраза. И иначе не съм евтин, но неустойките ми за закъснение са астрономически. А Ралфи беше просрочил здравата.

След това чух, че Ралфи Лицето смятал да плати за главата ми. Така че си уредих среща с него в Дрома, само дето я уредих като Едуард Бакс, контрабандист, пристигащ право от Рио и Пекин.

Дрома миришеше на бизнес, едно такова металическо прозвъняване на нервозно напрежение. Буцести типове тук-там из тълпата въртяха зъркели наляво-надясно и се пробваха в тънки, студени усмивки. Някои от тях бяха така затрупани под присадените мускули, че силуетите им не приличаха особено на човешки.

Пардон. Пардон, приятелчета. Минава просто Еди Бакс, Бързия Еди Вносителя, с професионално незабележимата си спортна чанта, и, ако обичате, не обръщайте внимание на ципа, поотворен точно колкото за дясната му ръка.

Ралфи не беше сам. Осемдесет кила розово калифорнийско месо за клане се въртяха напрегнато на съседния стол, отгоре додолу само бойни изкуства.

Еди Бакс Бързия кацна на стола срещу тях преди ръцете на горилата да мръднат от масата.

— Черен пояс ли си? — запитах го бодро. Той кимна. Очите му се местеха като автоматичен скенер от моите към ръцете ми и обратно.

— И аз. Нося си го в чантата. — Пъхнах ръка през ципа и свалих предпазителя. Щрак. — Рязана двуцевка със съединени спусъци.

— Патлак — каза Ралфи, опирайки месестата си длан задържащо на изпънатата синя найлонова фланелка на гарда. — Джони има старо огнестрелно оръжие в чантата си. — Играта на Едуард Бакс свърши.

Предполагах, че винаги е бил Ралфи Това или Онова, но придобиването на това си презиме го дължеше на единствената си суета. Сглобен приблизително като презряла круша, той беше носил в течение на двадесет години лицето на Кристиан Белия — Кристиан Белия от състава „Арийско реге“, Сони Мао на своето поколение, и най-великият идол на расовия рок. Спец съм по подробностите.

Кристиан Белия: класическото лице на поп-звезда с великолепно очертани мускули и изваяни скули. Ангелско при едно осветление, мъжествено изрязано при друго. Но иззад това лице гледаха очите на Ралфи, и те бяха малки, студени и черни.

— Ако обичаш, — каза той, — дай да изясним това като делови хора. — Гласът му беше пълен с ужасно прилепчива искреност, и ъгълчетата на красивата му уста на Кристиан Белия бяха винаги влажни. — Луис — кимване по посока на потенциалния бифтек — е буца мускули. — Луис сякаш не чу това. Изглеждаше като моделиран от уплътнител. — Ти не си буца мускули, Джони.