Уилям Гибсън: Мнемоничният Джони

— Кой е Ни Тех?

— Не сме ние, шефе. — Тя се покатери по тресяща се алуминиева стълбичка и изчезна през дупка в плоскост от проядена пластмаса. — Ниска техника, ниска технология. — Пластмасата приглушаваше гласа й. Последвах я, щадейки болящата ме китка. — Ни Теховете, те биха писали твоя трик с пукалото за префърцунен.

След още час се проврях през дупка в скърцащ лист шперплат върху него, и видях първия си Ни Тех.

— Всичко точно — каза Моли, и ръката й ме тупна по рамото. — Това е просто Песът. Здрасти, Пес.

Той я изгледа в светлината на ръчното й фенерче с единственото си око и бавно извади дълъг и дебел сивкав език, облизвайки огромните си кучешки зъби. Чудя се как ли прокарват трансплантите на зъбни зачатъци от добермани по параграфа „ниска технология“. Имуносупресорите не растат точно по дърветата.

— Мол. — Присадените зъби затрудняваха говора му. Ивица слюнка висеше от изкривената му долна устна. — Чух да идеш. От маса време. — Сигурно беше на около петнадесет, но зъбите и ярката мозайка от белези в комбинация със зеещата очница го превръщаха в маска на всичко животинско. За да се създаде такова лице бяха нужни време и една особена изобретателност, и поведението му говореше, че му харесва да живее зад него. Носеше разпадащи се дънки, черни от мръсотия и блестящи от мазнина. Тялото му беше голо, краката — боси. Направи нещо с устата си, което наподобяваше ухилване.

— Вървят по тебе.

Някъде далече, долу в Нощния град, продавач на вода рекламираше стоката си.

— Струните дрънкат ли, Пес? — Тя завъртя светлината настрани, и видях тънките корди, вързани към ръчни болтове, които отиваха към ръба и изчезваха.

— Затрий шибаната светлина!

Тя изключи спота.

— Как така тоя дето върви по тебе няма светлина?

— Няма нужда от нея. Той е лоша вест, Пес. Опитат ли се стражите ви да го изритат, ще си ги отнесете на не много големи части.

— Той приятел на приятел ли, Мол? — Май му беше неприятно. Чук как стъпалата му се местят по износения шперплат.

— Не. Но е мой. А този тук — тупна ме по рамото — е приятел. Ясно?

— Ахъ — каза той без особен ентусиазъм и зашляпа към ръба на платформата, където бяха болтовете. Започна да дрънка някакво съобщение по опънатите корди.

Нощният град се простираше под нас като селце-играчка за плъхове: през дребничките прозорци проникваше светлина от свещи, само няколко ярки, светли квадрата искряха осветени от полюлеи на батерии и карбидни лампи. Представих си как старците играят безкрайните си игри на домино, свити под топлите, мазни капки вода, падаща от мокрото пране, окачено на жици, опънати между шперплатовите навеси. След това се опитах да си го представя как онзи търпеливо се катери нагоре през мрака със зорите си и грозната си туристическа фланелка, кротък и без да бърза. Как ли ни проследяваше?

— Добре — каза Моли. — Надушва ни.

— Пушиш? — Песът измъкна смачкан пакет от джоба си и изрови от него сплескана цигара. Взрях се в надписа й, докато той ми я запали с кибритена клечка. Йехеюан филтър, Пекинска цигарена фабрика. Разбрах, че Ни Теховете са черноборсаджии. Песът и Моли продължаваха с пазарлъка си, който като че ли се въртеше около желанието на Моли да използва някакво определено място в реалните владения на Ни Теховете.

— Направила съм ви куп услуги, човече. Искам този под. Искам и музиката.

— Ти не си Ни Тех…

Това трябва да беше продължило в течение на поне един усукан километър, докато Песът ни водеше по тресящи се мостчета и нагоре по въжени стълби. Ни Теховете лепват паяжините и местата си за събиране към структурите на града с масивни парчета епоксид и спят над бездната в платнени хамаци. Държавата им е толкова тъничка, че на места се състои само от стъпенки за ръцете и краката, прикрепени към куполните опори.

Убиващият под, така го нарече тя. Катерех се след нея, новите ми обувки на Еди Бакс се подхлъзваха по износения метал и влажния шперплат, и се чудех как ли може той да бъде по-убийствен, отколкото останалата част от територията им. В същото време усещах, че протестите на Песа са ритуални, и че тя вече очаква да получи поисканото, каквото и да беше то.

Някъде под нас Джонс трябваше да циркулира из резервоара си, усещайки първите гърчове на абстиненцията от боклука. Полицията ще доскучава на редовните посетители на Дрома с въпроси относно Ралфи. Какво е правил? С кого е бил, преди да излезе? И Якудза щеше да спуска призрачното си туловище над банките за данни на града, търсейки бледите ми образи, отразени в номерните сметки, транзакциите на службите за сигурност, сметките за услуги. Ние сме информационна икономика, учат ви на това в училище. Това, на което не ви учат е, че е невъзможно да се движиш, да живееш, да работиш на каквото и да е ниво без да оставяш следи, битове, изглеждащи без значение фрагменти персонална информация. Фрагменти, които могат да бъдат събрани, увеличени…