Уилям Гибсън - Вселената на Гернсбек

Сякаш по нечия милост, всичко случило се с мен взе да избледнява, да се превръща в далечен епизод. Дори от време на време да уловя нещо странно, то е само с периферното зрение, само като затворен в крайчеца на окото отблясък от нещо хромирано. Миналата седмица над Сан Франциско отново прелетя този целокрил лайнер, но вече съвсем прозрачен. И коли с акулски перки се появяват все по-рядко. И магистралите благоразумно избягват да разстилат пред мен по осем проблясващи платна, както ми се случи миналия месец с взетата под наем „Тойота“. И сега знам, че никое от тези неща няма да ме последва в Ню Йорк; възприятието ми се стесни до един-единствен вероятностен канал. Трябваше да се мъча доста, докато постигна това. Телевизията ми помогна много.

Предполагам, че всичко започна в Лондон, в онази псевдогръцка таверна на Батърсий Парк роуд, на обеда, който даде корпорацията на Коен. Храната там беше безвкусна и гореща, келнерът половин час не можа да намери кофичка с лед за една бутилка рецина. Коен работи за „Барис-Уотфорд“, те издават дебели, модни „актуални“ справочници: илюстрована история на неоновата реклама, на флипер-машината или пък на японските играчки от времето на окупацията. Калифорнийски момичета със загорели крака и пъргави маратонки „Day-Glo“ скачаха пред обектива ми по ескалаторите на Сейнт Джонс Ууд и по пероните на Тутинг Бек. Една измършавяла от глад нова рекламна агенция беше решила, че Тайните на Лондонския Транспорт най-добре ще вдигнат продажбите на тези маратонки с насечени найлонови подметки. Те решаваха, аз снимах. И Коен, когото бегло познавах от старите времена в Ню Йорк, ме покани на обяд ден преди да си хвана самолета от Хийтроу. Със себе си той доведе една модно облечена млада жена на име Дайалта Даунс, известна историчка на поп-арта. И сега си я спомням как върви с Коен под пулсиращия неонов надпис „ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ БЕЗУМИЕТО“ с грамадни санс-серифни главни букви.

Коен ни запозна и обясни, че Дайалта разработва нов проект за „Барис-Уотфорд“ — илюстрована история на онова, което тя нарече „Американски Аеродинамичен Модерн“, а Коен — „бластерна готика“. Работното им заглавие беше „Аеродинамичният Футурополис: Бъдещето, което така и не дойде“.

Британците си падат малко маниаци по най-барокоидните елементи на американската поп-култура, също както западногерманците са луди по индианци и каубои, а французите — по старите филми на Джери Луис. В Дайалта Даунс това се проявяваше като мания по един уникален по рода си американски архитектурен стил, за който повечето американци едва ли си имат понятие. В началото не разбирах за какво говори тя, но постепенно взех да загрявам. Усетих, че си спомням неделните утринни ТВ предавания от петдесетте години.

Понякога по местния канал в паузите между програмите въртяха стари изподраскани кинопрегледи. Ти седиш с филия хляб с фъстъчено масло и чаша мляко, а раздраният от статичното електричество холивудски баритон разказва какви ще бъдат Летящите Коли на Бъдещето. И на екрана трима инженери от Детройт се суетят около огромен древен „Неш“ с крила, и после го виждаш как яростно реве по някакво изоставено шосе в Мичиган. Всъщност така и не го виждаш да се откъсва от земята, но се оказва, че все пак е долетял до страната на мечтите на Дайалта Даунс… Тя описваше ту едни, ту други примери на „футуристичната архитектура на трийсетте и четирийсетте“, които срещаш на всяка крачка в американските градове, без дори да ги забележиш. Покриви на киносалони, оребрени, сякаш са излъчватели на някаква тайнствена енергия; евтини магазини с фасади от гофриран алуминий; тръбести хромирани столове, събиращи прах във фоайетата на крайпътните хотели. Във всичко това тя виждаше парчета от някакъв свят на мечтите, изоставени в безхаберното настояще; тя искаше да фотографирам такива неща за нея.

През трийсетте години дойде първото поколение американски промишлени дизайнери. Дотогава всички острилки за моливи изглеждаха именно като острилки — механизъм още от викторианско време, може би с някакъв художествен орнамент. След пришествието на дизайнерите някои острилки взеха да изглеждат, сякаш са ги сглобявали в аеродинамична тръба. В повечето случаи промените се ограничаваха до повърхността; под обтекаемия хромиран корпус се криеше все същият викториански механизъм. В което имаше някаква логика, защото най-успешните американски дизайнери бяха вербувани от редиците на бродуейските театрални декоратори. Всичко беше просто изпипан декор за игра на живот в бъдещето.