Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Една лятна нощ заспах, надявайки се, че светът ще е различен, когато се събудя. На сутринта, когато отворих очи, той си беше същият.

Отметнах чаршафите и останах да си лежа там, докато горещината нахлуваше през отворения ми прозорец.

Ръката ми посегна към копчето на радиото. Вървеше Alone . Пфу. Alone , песен на група на име Heart . Нелюбимата ми песен. Нелюбимата ми група. Нелюбимата ми тема. „Не знаеш от колко отдавна…“

Бях на петнайсет.

Бях отегчен.

Бях нещастен.

Мен ако питаха, слънцето можеше да разтопи синевата на небето. Тогава то можеше да е толкова нещастно, колкото бях и аз.

Диджеят изричаше дразнещи, очевидни неща от рода на: „Лято е! Навън е горещо!“. А после пусна онази ретро мелодия от „Самотният рейнджър“, нещо, което обичаше да пуска всяка сутрин, защото смяташе, че това е великолепен начин да събуди света. „Хай-йо, Силвър!“ Кой беше взел на работа тоя тип? Направо ме убиваше. Мисля си, че докато слушахме увертюрата на „Вилхелм Тел“, от нас се очакваше да си представяме как Самотният рейнджър и Тонто яздят конете си през пустинята. Може би не беше зле някой да каже на онзи тип, че не всички сме на десет години. „Хай-йо, Силвър!“ Дивотии. Гласът на диджея отново се понесе в ефира: „Събуди се, Ел Пасо! Днес е понеделник, 15 юни 1987! 1987! Можете ли да повярвате? И едно голямо, сърдечно «Честит рожден ден» на Уейлън Дженингс, който днес навършва петдесет години!“. Уейлън Дженингс ли? Това беше станция за рок, мътните да го вземат! После обаче той каза нещо, което подсказваше, че може би има мозък. Разказа историята за това как Уейлън Дженингс бил оцелял в самолетната катастрофа през 1959 г., погубила Бъди Холи и Ричи Валънс. В този дух, пусна римейка на „Ла Бамба“, записан от „Лос Лобос“.

„Ла Бамба“. Това можех да го приема.

Започнах да потропвам с босите си крака по дървения под. Докато кимах с глава в ритъма на мелодията, започнах да се питам какво ли бе минало през главата на Ричи Валънс, преди самолетът да се разбие в твърдата неподатлива земя. Хей, Бъди! Музиката свърши.

Това, че музиката бе свършила толкова скоро.

Че музиката е трябвало да спре, когато едва е започнала. Беше наистина тъжно.

Влязох в кухнята. Мама приготвяше обяд за сбирка с приятелките си от католическата църква. Налях си чаша портокалов сок.

Мама ми се усмихна:

— Ще кажеш ли „добро утро“?

— Мисля по въпроса — казах.

— Е, поне се измъкна от леглото.

— Трябваше да го обмислям дълго време.

— Защо толкова обичате да спите вие, момчетата?

— Бива ни в това. — Тя се разсмя. — Както и да е. Не спях. Слушах „Ла Бамба“.

— Ричи Валънс — каза тя, почти шепнешком. — Толкова тъжно.

— Също като твоята Патси Клайн.

Тя кимна. Понякога я хващах да пее онази песен, Crazy , и се усмихвах. И тя се усмихваше. Все едно споделяхме някаква тайна. Хубав глас имаше мама.

— Самолетни катастрофи — прошепна мама. Струва ми се, че говореше повече на себе си, отколкото на мен.

— Ричи Валънс може и да е умрял млад, но все пак е постигнал нещо. Искам да кажа, наистина е направил нещо. А аз? Какво съм постигнал?

— Имаш време — каза тя… — Има време в изобилие. — Вечната оптимистка.

— Е, човек трябва първо да стане личност — казах.

Тя ме погледна озадачено.

— На петнайсет съм.

— Зная на колко си.

— Петнайсетгодишните не се броят за хора.

Мама се засмя. Беше гимназиална учителка. Знаех, че е наполовина съгласна с мен.

— Е, за какво е голямата среща?

— Реорганизираме хранителната банка.

— Хранителна банка ли?

— Всички трябва да ядат.

Мама съчувстваше на бедните. Бе живяла в бедност. Познаваше глада така, както аз никога нямаше да го опозная.

— Да — казах. — Предполагам.

— Може би можеш да ни помогнеш?

— Разбира се — казах. Мразех да ме карат да се включвам „доброволно“ в разни дейности. Животът ми сякаш бе нечия чужда идея.

— Какво смяташ да правиш днес? — Прозвуча като предизвикателство.

— Ще се включа в някоя банда.

— Не е смешно.

— Аз съм мексиканец. Не ни ли е това работата?

— Не е смешно.

— Не е смешно — казах. Добре, не е смешно.

Изведнъж ми се прииска да изляза. Не че имах къде да отида.

Когато мама канеше на гости приятелките си от католическата църква, имах чувството, че се задушавам. Не толкова заради това, че всичките ѝ приятелки бяха над петдесетте — не беше това проблемът. Не беше дори и заради всичките подмятания за това как се превръщам в мъж пред очите им. Искам да кажа, разпознавах глупостите, когато ги чуех. И, по класацията на глупостите и празните приказки, тези бяха от милия, безобиден, добронамерен вид. Можех да преживея това, че ме хващаха за раменете и казваха: „Нека те погледна. Dejame ver. Ay que muchacho tan guapo. Te pareces a tu papa 1 1 Дай да те погледна. О, такова хубаво момче. Приличаш на татко си. — Б.пр.