Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Но онова, което наистина ме вбесяваше непоносимо, бе, че майка ми имаше повече приятели от мен. Не беше ли съкрушаващо тъжно?

Реших да поплувам в басейна на Мемориалния парк. Дребна, незначителна идея. Но поне си беше моя.

Докато излизах, мама взе старата хавлиена кърпа, която бях преметнал през рамо, и я смени с по-хубава. В света ѝ съществуваха определени правила по отношение на хавлиените кърпи, които просто не схващах. Но правилата не се ограничаваха само до хавлиените кърпи.

Тя погледна тениската ми.

Разпознах неодобрителния поглед. Преди да ме накара да се преоблека, ѝ отправих един от собствените си погледи.

— Това ми е любимата тениска — казах.

— Не беше ли с нея и вчера?

— Да — отвърнах. — Това е Карлос Сантана.

— Знам кой е — заяви тя.

— Татко ми я подари за рождения ден.

— Доколкото си спомням, съвсем не изглеждаше толкова въодушевен, когато отвори подаръка.

— Надявах се, че ще е нещо друго.

— Нещо друго ли?

— Не знам. Нещо друго. Тениска за рождения ми ден? — Погледнах мама. — Предполагам, че просто не го разбирам.

— Не е толкова сложен, Ари.

— Не говори.

— Хората невинаги казват истината, когато говорят.

— Сигурно — казах. — Както и да е, сега наистина харесвам тази тениска.

— Забелязах. — Усмихна се.

Аз също се усмихнах:

— Татко се сдобил с нея на първия концерт, на който отишъл.

— Бях там. Помня. Стара и парцалива е.

— Сантиментален съм.

— Определено.

— Мамо, лято е.

— Да — каза тя. — Лято е.

— Различни правила — заявих.

— Различни правила — повтори тя.

Обичах различните правила на лятото. А мама просто ги понасяше.

Пресегна се и среса косата ми с пръсти.

— Обещай ми, че няма да я носиш и утре.

— Добре — казах. — Обещавам. Но само ако ти ми обещаеш да не я слагаш в сушилнята.

— Може да те оставя да си я изпереш сам. — Усмихна ми се. — Гледай да не се удавиш.

Усмихнах се в отговор:

— Ако се удавя, не подарявай кучето ми.

Това за кучето беше шега. Нямахме куче.

Мама бе с моето чувство за хумор, а аз — с нейното. Биваше ни в това. Не че тя не бе донякъде загадка. Едно нещо разбирах напълно — разбирах защо баща ми се бе влюбил в нея. Но защо тя се бе влюбила в него, все още не можех да проумея. Веднъж, когато бях около шест-седемгодишен, много се ядосах на татко, защото исках да си играе с мен, а той ми се струваше толкова далечен. Сякаш дори не бях там. Попитах мама с целия си детски гняв: „Как си могла да се омъжиш за този тип?“.

Тя се усмихна и разроши косата ми с пръсти. Винаги правеше така. Погледна ме право в очите и каза спокойно:

— Баща ти беше красив. — Дори не се поколеба.

Искаше ми се да я попитам какво се бе случило с цялата тази красота.

Толкова беше горещо, че даже гущерите бяха проявили благоразумието да се изпокрият и да не пълзят наоколо. Дори птиците се спотайваха. Насмолените „кръпки“ по пукнатините на уличната настилка се топяха. Небето бе бледо. Може би всички бяха избягали от града и горещината му. Или пък всички бяха измрели — като в някой от онези научнофантастични филми — а аз бях последното момче на Земята. Но щом тази мисъл пробяга през главата ми, шайка момчета, които живееха в квартала, минаха покрай мен с колелетата си, и ми се прииска наистина да съм последното момче на Земята. Те се смееха и се закачаха — изглеждаха така, сякаш си прекарват чудесно. Един от тях ми изкрещя:

— Ей, Мендоса! Какво, мотаеш се с купищата си приятели ли?

Помахах, преструвайки се на готин тип, ха-ха-ха. А после им показах среден пръст.

Единият от типовете спря, обърна се и взе да прави кръгчета около мен с колелото си.

— Искаш ли да го направиш пак? — рече.

Отново му показах среден пръст.

Той спря колелото си точно пред мен и се опита да ме сплаши, заковавайки ме с поглед…

Не му се получаваше. Знаех кой е. Брат му, Хавиер, се бе опитал да се заяде с мен веднъж. Бях му ударил един юмрук. Врагове до живот. Не съжалявах. Ами да, сприхав си бях. Признавам си.

Той заговори с подлярския си глас. Сякаш това ме плашеше.

— Не се забърквай с мен, Мендоса.

Отново му показах среден пръст и го насочих в лицето му като пистолет. Той просто отпраши с колелото си. Имаше много неща, от които се страхувах — но не и от такива като него.

Повечето типове не се закачаха с мен. Дори не и онези, които се движеха на глутници. Всичките ме подминаха отново с велосипедите си, като подвикваха разни гадости. До един бяха на по тринайсет и четиринайсет години и да се заяждат с такива като мен, за тях беше просто игра. Докато гласовете им заглъхваха, започнах да изпитвам жал към себе си.