Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Искаш да те наричам „господин Кинтана“?

Двамата едвам сдържаха смеха си. Той насочи вниманието си обратно към мен:

— Как е плуването?

— Данте е добър учител — казах.

— Данте умее много неща. Но не го бива да си чисти стаята. Чистенето на стая е прекалено свързано с думата работа.

Данте го стрелна с поглед:

— Това намек ли е?

— Бързо схващаш, Данте. Сигурно си го наследил от майка си.

— Не се прави на многознайко, тате.

— С коя дума си послужи току-що?

— Тази дума обижда ли те?

— Не думата. Може би отношението.

Данте завъртя очи и седна на стола на баща си. Събу кецовете си.

— Не се разполагай твърде удобно. — Баща му посочи нагоре. — Там има цяла кочина, която само теб чака.

Усмихнах се: усмивката ми бе породена от начина, по който се разбираха, толкова непринудено разговаряха, сякаш обичта между баща и син бе простичка. Колкото до мама и мен, понякога и нашите отношения бяха непринудени. Понякога. Но аз и татко… не. Запитах се какво ли щеше да е чувството — да вляза в стаята и да целуна баща си.

Качихме се на горния етаж и Данте ми показа стаята си. Беше голямо помещение с висок таван, дървени подове и многобройни стари прозорци, през които да влиза светлината. Навсякъде бе разхвърляно какво ли не — дрехи, разпилени по целия под, купчина стари албуми, разпръснати наоколо книги, жълти адвокатски бележници с написани вътре разни неща, полароидни снимки, два фотоапарата, китара без струни, нотни листове и коркова дъска за съобщения, отрупана с бележки и снимки.

Той пусна музика. Имаше грамофон. Истински грамофон от шейсетте.

— Бил е на мама — каза. Канеше се да го изхвърли. — Можеш ли да повярваш? — Пусна Abbey Road , любимия си албум. — Винил — каза. — Истински винил. Никакви такива тъпи касети.

— Какво им е на касетките?

— Нямам им доверие.

Какво чудато изказване. Смешно и чудато.

— Плочите лесно се надраскват.

— Не и ако се грижиш за тях.

Огледах се из разхвърляната му стая:

— Забелязвам, че наистина обичаш да се грижиш за нещата.

Той не се ядоса. Засмя се.

Подаде ми книга.

— Вземи — каза. — Можеш да четеш, докато си чистя стаята.

— Може би е по-добре просто… да те оставя… — Млъкнах. Очите ми обходиха разхвърляната стая. — Тук е малко стряскащо.

Той се усмихна.

— Недей — рече. — Не си тръгвай. Мразя да си чистя стаята.

— Ако нямаше толкова много неща.

— Това са просто разни дребни предмети — каза той.

Не казах нищо. Аз нямах разни дребни предмети.

— Ще е супер, ако останеш.

По някакъв начин се чувствах не на място, но.

— Добре — съгласих се. — Да помагам ли?

— Не. Това си е моя работа. — Каза го примиренчески. — Както би казала мама: „Това си е твоя отговорност, Данте“. „Отговорност“ е любимата дума на майка ми. Според нея баща ми не е достатъчно взискателен към мен. Разбира се, че не е. Тя какво очаква? Татко не е от твърде взискателните. Тя се е омъжила за него. Не знае ли що за човек е?

— Винаги ли анализираш родителите си?

— Те ни анализират, нали?

— Това им е работата, Данте.

— Кажи ми, че не анализираш майка си и баща си.

— Предполагам, че да. Напълно безполезно е. Още не съм ги разгадал.

— Е, аз пък разгадах тате, но не и мама. Тя е най-голямата мистерия на света. Поведението ѝ е предсказуемо. В действителност обаче е непроницаема.

— Непроницаема. — Осъзнах, че когато се прибера у дома, ще трябва да проверя думата в речника.

Данте ме гледаше, сякаш беше мой ред да кажа нещо.

— До голяма степен разгадах мама — казах. — Татко… Той също е непроницаем. — Почувствах се като истински мошеник, използвайки тази дума. Може би това ми беше проблемът. Не бях истинско момче. Бях измамник.

Той ми подаде книга с поезия.

— Чети това — каза. Не бях чел книга със стихотворения никога преди и дори не бях сигурен, че знам как да чета такава книга. Погледнах го неразбиращо.

— Поезия — рече той. — Няма да те убие.

— Ами ако ме убие? „Момче умира от скука, докато чете поезия.“ Опита да не се засмее, но не го биваше много да контролира целия смях, който живееше вътре в него. Поклати глава и започна да събира дрехите по пода.

Посочи стола си:

— Просто метни тези неща на пода и сядай.

Вдигнах купчина книги за изкуство и един скицник и ги сложих на пода.

— Какво е това?

— Скицник.

— Може ли да видя?

Той поклати глава:

— Не обичам да го показвам на никого.

Това беше интересно — той си имаше тайни.