Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Защо мексиканците си падат по прякорите и галените имена?

— Не знам. Падаме ли си?

— Да. Знаеш ли как казват лелите ми на мама? Наричат я Чоле.

— Тя Соледад ли се казва?

— Виждаш ли какво имам предвид, Ари? Ти знаеш. Знаеш как е галеното име на Соледад. Сякаш витае във въздуха. За какво е всичко това? Защо просто не ѝ казват Соледад? Какво е това „Чоле“? Откъде са го измислили?

— Защо това те смущава толкова много?

— Не зная. Странно е.

— Да не би това да е думата на деня?

Той се засмя и лапна наведнъж няколко фъстъка.

— Майка ти има ли си галено име?

— Лили. Името ѝ е Лилиана.

— Това е хубаво име.

— Соледад също.

— Не, всъщност не. На теб би ли ти харесало да се казваш Самота?

— Може да означава и „самотен“ — казах.

— Виждаш ли? Какво тъжно име…

— Не мисля, че е тъжно. Прекрасно е. Напълно подхожда на майка ти — казах.

— Може и така да е. Но Сам. Сам е идеалното име за татко.

— Да.

— Как се казва баща ти?

— Хайми.

— Харесва ми.

— Истинското му име е Сантяго 7 7 В превод името „Сантяго“ е „Свети Яков“, а „Яков“ съответства на мексиканското „Хайми“ и на английското „Джеймс“. — Б.пр. .

Данте се усмихна.

— Виждаш ли какво имам предвид, като говоря за галените имена?

— Смущава те това, че си мексиканец, нали?

— Не.

Погледнах го.

— Да, смущава ме.

Предложих му малко от десертчето си.

Той си отхапа.

— Не знам — каза.

— Да — отвърнах. — Смущава те.

— Знаеш ли какво си мисля, Ари? Мексиканците не ме харесват.

— Странна мисъл — отбелязах.

— Странна — повтори той.

— Странна — казах и аз.

В една безлунна нощ родителите на Данте ни изведоха в пустинята, за да изпробваме новия му телескоп. Докато пътувахме с колата, Данте и баща му пригласяха на „Бийтълс“ — не че можеха да пеят. Не че това ги интересуваше.

Докосваха се. Семейство, което обичаше да се докосва и да се целува. Всеки път, щом влезеше в къщата, Данте целуваше майка си и баща си по бузата — или пък те го целуваха — сякаш това си бе в реда на нещата.

Чудех се как ли щеше да реагира баща ми, ако отидех при него и го целунех по бузата. Не че щеше да ми се развика. Но… не знам.

Отне ни известно време да излезем с колата в пустинята. Изглежда, господин Кинтана знаеше подходящо място, откъдето да гледаме звездите.

Далеч от светлините на града.

„Светлинно замърсяване.“ Така го наричаше Данте. Явно знаеше много за светлинното замърсяване.

Господин Кинтана и Данте нагласиха телескопа.

Гледах ги и слушах радио.

Госпожа Кинтана ми предложи кока-кола. Приех, нищо че, както вече знаете, не я обичах.

— Данте казва, че си много умен.

Комплиментите ме смущаваха.

— Не съм умен колкото Данте.

Данте прекъсна разговора ни:

— Мисля, че вече обсъдихме това, Ари.

— Какво? — попита майка му.

— Нищо. Просто работата е там, че повечето умници са пълни лайнари.

— Данте! — възкликна майка му.

— Да, мамо, знам, трябва да внимавам с езика.

— Защо толкова обичаш да ругаеш, Данте?

— Забавно е — рече той.

Господин Кинтана се засмя.

— Наистина е забавно — призна той. Но после каза: — Подобни забавни неща обаче трябва да се случват, когато майка ти не е наоколо.

Госпожа Кинтана не хареса съвета му.

— Какъв урок му даваш, Сам?

— Соледад, мисля… — Данте, който се взираше през телескопа си, сложи край на дискусията:

— Леле, тате! Виж това! Погледни!

Дълго време никой не каза нищо.

Всички искахме да видим онова, което Данте виждаше.

Стояхме мълчаливо около телескопа насред пустинята, докато чакахме реда си да видим всички небесни тела. Когато погледнах през телескопа, Данте започна да ми обяснява какво виждам. Не чувах нито дума. Нещо се случи вътре в мен, докато се взирах в огромната Вселена. През телескопа светът бе по-близък и по-голям, отколкото някога си бях представял. А всичко бе толкова прекрасно и изумително и — не знам — осъзнавах, че у мен живее нещо важно.

Докато ме гледаше как обхождам небето през обектива на телескопа, Данте прошепна:

— Някой ден ще открия всички тайни на Вселената.

Усмихнах се.

— Какво ще правиш с всички тези тайни, Данте?

— Ще узная какво да правя с тях — каза той. — Може би ще променя света.

Вярвах му.

От всички човешки същества, които познавах, Данте Кинтана бе единственият, който можеше да каже нещо такова. Знаех, че когато порасне, никога няма да изрича глупости от сорта на: „Момичето е като дърво“.