Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Това също е много странно — казах. Вкъщи просто не говорехме за собствените си тела. Никога.

— Както и да е — каза той.

— Както и да е — повторих аз.

— Обичаш ли кучета, Ари?

— Обожавам кучета.

— И аз. На тях не им се налага да носят обувки.

Засмях се. Вече ми се струваше, че една от задачите ми на този свят бе да се смея на шегите на Данте. Само че той не казваше разни неща, за да бъде забавен. Той просто се държеше естествено.

— Ще попитам татко дали ще ми вземе куче. — Изведнъж изражението му се промени — Данте се разпали. Учудих му се.

— Какво куче искаш?

— Не знам, Ари. Някое от приют за животни. От онези кучета, които някой е изхвърлил.

— Да — казах. — Но откъде ще знаеш кое да избереш? В приюта има много кучета. И всичките искат да бъдат спасени.

— Защото хората са толкова подли. Изхвърлят кучетата като боклук. Мразя това.

Докато седяхме там и си говорехме, чухме шум, момчета, които крещяха от другата страна на улицата. Трима на брой, може би малко по-малки от нас. Двама имаха въздушни пушки и сочеха към една птица, която току-що бяха застреляли.

— Ударихме една! Ударихме една! — Едното момче бе насочило пушката си към едно дърво.

— Ей! — кресна Данте. — Престанете! — Наполовина бе пресякъл улицата, преди да проумея какво става. Затичах след него.

— Престанете! Какво ви става, по дяволите! — Данте бе протегнал ръка и им даваше знак да спрат. — Дай ми тая пушка.

— Имаш много здраве, не си познал.

— Противозаконно е — каза Данте. Беше бесен. Истински бесен.

— Втората поправка 8 8 Втората поправка към Конституцията регулира правото на носене на оръжие. — Б.пр. — рече онзи.

— Ами да, втората поправка — обади се другият тип. Продължаваше да стиска здраво малката си пушка.

— Втората поправка не важи за въздушните пушки, кретен такъв. А и огнестрелните оръжия са недопустими на общинска собственост.

— Какво мислиш да направиш по въпроса, лайненце такова?

— Ще ви накарам да спрете — рече Данте.

— Как?

— Като ви наритам кльощавите малки задници по целия път чак до мексиканската граница — обадих се. Предполагам, че просто ме беше страх, че тези типове ще наранят Данте. Казах каквото трябваше да кажа. Те не бяха едри, нито пък умни. Бяха зли и глупави момчета, а аз бях виждал на какво са способни подобни типове. Може би Данте не бе достатъчно злобен за схватка. Аз обаче бях. И никога не бях имал угризения да фрасна един юмрук на някой тип, който направо си го просеше.

Стояхме там известно време и се гледахме. Беше ми ясно, че Данте няма представа как да постъпи.

Един от типовете сякаш се канеше да насочи въздушната си пушка към мен.

— На твое място не бих направил това, ситно кучешко лайненце такова. — Просто се пресегнах и му взех пушката. Стана бързо, той не го очакваше. Едно бях научил за забъркването в сбивания: движи се бързо, хвани го неподготвен. Винаги действаше. Това бе първото правило на сбиванията. И ето че държах въздушната му пушка. — Имаш късмет, че не ти я наврях в задника.

Хвърлих я на земята. Дори не се наложи да им казвам да се разкарат. Те просто си тръгнаха, мърморейки мръсотии под нос.

С Данте се спогледахме.

— Не знаех, че обичаш да се биеш — отбеляза Данте.

— Всъщност не обичам — казах.

— Да — настоя Данте. — Обичаш да се биеш.

— Може и да обичам — отвърнах. — Аз пък не знаех, че ти си пацифист.

— Може би не съм. Може би просто смятам, че човек има нужда от основателна причина, за да обикаля и да убива птици. — Впи поглед в лицето ми. Не бях сигурен какво се опитваше да открие там. — И теб те бива в подхвърлянето на лоши думи.

— Да. Данте, хайде да не казваме на майка ти.

— И на твоята няма да казваме.

Погледнах го.

— Имам си теория защо майките са толкова строги.

Данте почти се усмихна:

— Защото ни обичат, Ари.

— Това е едната част. Другата е, че искат да си останем момчета завинаги.

— Да, мисля, че това би направило мама щастлива — ако вечно си остана момче. — Данте сведе поглед към мъртвата птица. Преди няколко минути беше бесен. А сега приличаше на човек, който е готов да заплаче.

— Никога не съм те виждал толкова разгневен — казах.

— Аз също никога не съм те виждал толкова бесен.

И двамата знаехме, че сме разгневени по различни причини.

За един малък миг просто си стояхме там и гледахме надолу към мъртвата птица.

— Това е просто едно малко врабче — каза той. А после заплака.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там и го гледах.